Роалд Дал: Уилям и Мери

— Ето това е всичко — завърши Ланди. — Сега мозъкът ти се намира в легена и то все още жив, и няма никакви причини да не остане жив още дълго, може би години наред, стига, разбира се, да се грижим за кръвта и апарата.

— Добре, но ще функционира ли?

— Драги Уилям, откъде да знам? Не мога дори да ти кажа дали изобщо някога ще дойде в съзнание.

— А ако дойде?

— О, това би било фантастично!

— Наистина ли? — попитах и трябва да си призная, че имах своите съмнения.

— Разбира се! Да си лежиш там, а всичките ти мисловни процеси да функционират нормално. И паметта също…

— И да не мога нито да виждам, нито да усещам, мириша, чувам или говоря — довърших аз.

— А! — възкликна той. — Знаех си, че нещо съм забравил. Не ти казах за окото. Слушай. Ще се опитам да запазя единия очен нерв невредим, а също и самото око. Този нерв е много малък, с дебелината на термометър, дължина около пет сантиметра и се намира между мозъка и окото. Хубавото е, че това в действителност не е нерв, а продължение на самия мозък и твърдата обвивка покрива и него, и се свързва с очната ябълка. Следователно, основата на окото е в много близък контакт с мозъка и цереброспиналната течност достига до него. Всичко това много ме улеснява и ме кара съвсем логично да заключа, че ще успея да запазя едното ти око. Вече съм изработил и пластмасова капсулка, в която ще поставя очната ябълка и когато мозъкът е вече в легена, потопен в Рингеров разтвор, капсулката ще плува на повърхността.

— Облещена срещу тавана — казах.

— Да, предполагам, че ще е така. Боя се, че няма да има никакви мускули, които да го движат. Но сигурно ще е приятно да си лежиш удобно и спокойно в легена и да наблюдаваш света оттам.

— Голям купон, няма що. А какво ще кажеш да ми оставиш и едно ухо?

— Този път предпочитам да не опитвам с ухо.

— Искам ухо — казах. — Настоявам за ухо.

— Не.

— Искам да слушам Бах.

— Не разбираш колко е трудно — внимателно подхвана Ланди. — Слуховият апарат, или така нареченият охлюв, е много по-фин механизъм от окото. Да не говорим, че е затворен в костна обвивка. Същото се отнася и за част от слуховия нерв, който е връзката с мозъка. Просто не е възможно да издълбая всичко това и то да остане невредимо.

— Не можеш ли да го оставиш така, както си е затворено в костта и да го пуснеш в легена?

— Не — твърдо отсече той. — И без това всичко вече е прекалено сложно. Да не говорим, че ако окото работи, няма да има никакво значение дали чуваш, или не. Винаги можем да ти пишем бележки и ти да ги четеш. И изобщо, трябва да ме оставиш аз да решавам кое е възможно и кое не.

— Все още не съм казал, че съм съгласен.

— Знам, Уилям, знам.

— Не съм убеден, че идеята ти ми допада особено.

— Предпочиташ да си съвсем мъртъв, така ли?

— Може и да предпочитам. Още не знам. Няма да мога да говоря, нали?

— Разбира се, че не.

— Тогава как ще осъществявам връзка с вас? Откъде ще разберете, че съм дошъл в съзнание?

— Изобщо не е трудно да установим дали си в съзнание, или не — отвърна Ланди. Най-обикновеният електро-енцефалограф ще ни го покаже. Ще свържем електродите направо с челния лоб на мозъка ти в легена.

— И ще разберете със сигурност?

— Да, разбира се, това го могат във всяка болница.

— Но аз няма как да осъществя контакт с вас.

— Между другото — каза Ланди, — струва ми се, че има начин. В Лондон живее един човек, казва се Вертхаймер, който прави много интересни изследвания върху предаването на мисли по телепатичен път и аз съм във връзка с него. Нали знаеш, че мислещият мозък излъчва електрически и химически импулси, които наподобяват радиовълните?

— Чувал съм нещо по въпроса.

— Та този Вертхаймер е конструирал апарат, нещо като енцефалограф, но много по-чувствителен, и твърди, че с него в известни тесни граници, може да разчита онова, което мозъкът мисли. Апаратът чертае някаква графика, която очевидно успяват да трансформират в думи или мисли. Искаш ли да помоля Вертхаймер да дойде да те види?

— Не — казах. Ланди вече сигурно смяташе, че съм склонил да се подложа на цялата тази дивотия и отношението му ме дразнеше. — Сега си върви и ме остави сам. Няма нищо да постигнеш, ако се опитваш да ме пришпорваш.

Той веднага стана и тръгна към изхода.

— Още един въпрос — обадих се аз.

Ланди спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Да, Уилям?

— Само това. Ти лично твърдо ли си убеден, че когато мозъкът ми се намира в онзи леген, ще може да функционира точно така, както сега, в този миг? Смяташ ли, че ще мога да мисля и разсъждавам както сега? И че паметта ми ще се запази?