Роалд Дал: Уилям и Мери

— Не виждам защо не — отвърна той. — Това е същият мозък. Жив. Невредим. Всъщност, изобщо не е докосван. Та ние дори няма да сме отворили твърдата обвивка. Огромната разлика, разбира се, ще се състои в това, че сме прерязали всички нерви, които водят до него — с изключение на единия очен нерв — а това означава, че мисленето ти няма повече да се влияе от усещанията. Ще живееш в един изключително чист и изолиран свят. Нищо няма да те тревожи. Няма да има дори болка. Не е възможно да усещаш болка, защото няма да имаш нерви. В известен смисъл, условията ще са почти идеални. Няма да имаш тревоги и страхове. Няма да усещаш нито болка, нито студ, нито жажда. Няма да имаш дори желания. Само мисли и спомени, и ако окото, което ти оставя, проработи, ще можеш да четеш и книги. На мен лично, това ми се струва доста приятно.

— Значи на теб ти се струва приятно?

— Да, Уилям, така е. И особено за един доктор по философия. Ще бъде изключително изживяване. Ще можеш да разсъждаваш върху световните проблеми с безпристрастие и спокойствие, непостигнати досега от човешко същество. И кой знае, всичко е възможно — могат да ти хрумнат велики мисли и решения, велики идеи, които да революционизират целия ни досегашен живот. Опитай се само да си представиш степента на съсредоточаване, която ще успееш да достигнеш!

— И безсилието — допълних.

— Глупости. Няма да има безсилие. Без желание няма и безсилие, а ти не може да имаш никакви желания. Във всеки случай, не и физически.

— Да, но сигурно ще съм способен да си припомня предишния си живот и може би ще пожелая да се върна към него.

— Какво, в този хаос? Да напуснеш удобния си леген и да се върнеш в тази лудница?

— Отговори ми на още един въпрос. Колко дълго смяташ, че можеш да го поддържаш жив?

— Мозъка ли? Кой знае? Вероятно много, много години. Условията ще са идеални. Повечето от факторите, които улесняват износването, ще липсват, благодарение на изкуственото сърце. Кръвното налягане непрекъснато ще бъде постоянно — условие, което е невъзможно в живота. Химическият състав на кръвта ще бъде близко до идеалния. В нея няма да има примеси, вируси, бактерии, нищо. Разбира се, глупаво е да се правят догадки, но според мен, при такива условия мозъкът може да живее двеста-триста години. Довиждане засега. Ще се отбия да те видя утре — завърши Ланди и бързо излезе, като ме остави, както би могла да се досетиш, с голям смут в душата.

Първата ми реакция, след като той си отиде, беше пълно отвращение. Цялата тази работа никак не ми харесваше. Имаше нещо принципно отблъскващо в идеята, че аз самият, с напълно запазени умствени способности, ще бъда сведен до някакво късче слизеста материя, пльоснато в локва вода. Беше чудовищно, скверно, нечестиво. Друго, което ме тревожеше, бе чувството на безпомощност. Нямаше начин да не го изпитам веднага щом Ланди ме постави в легена. След това връщане назад нямаше да има, нямаше да мога да протестирам, нито да обяснявам. Оставах обречен дотогава, докато те решеха да бъда жив. А какво ще стане, ако не мога да го понеса? Ако, например, се окаже, че е ужасно болезнено? Ако ме хване истерията?

Няма да имам крака, с които да избягам. Глас, с който да крещя. Нищо. Просто трябва да се хиля и да търпя следващите два века.

Само дето няма да имам и уста, с която да се хиля.

В този миг ми хрумна следната странна мисъл. Нали хората с ампутирани крака често страдат от заблуждението, че краката им са все още на мястото си? Нали твърдят пред сестрата, че пръстите, които вече не съществуват, адски ги сърбят? Имах чувството, че съвсем наскоро бях чувал нещо за това.

Много добре. В същия ред на мисли, не съществуваше ли възможност и моят мозък, оставен сам в онзи леген, да страда от подобни заблуди по отношение на тялото ми? Тогава всичките ми обичайни неразположения и болежки могат да се струпват отгоре ми, а аз няма да съм в състояние да взема дори едно аспиринче, за да се облекча. По някое време мога да си втълпя, че усещам мъчителен спазъм в мускула на крака, или че страдам от жесток запек, а няколко минути по-късно като нищо може да ми се стори, че клетият ми мехур — нали си ме знаеш — е така препълнен, че не го ли изпразня, ще се пръсне.

Боже опази.

Дълго лежах и прехвърлях тези ужаси из ума си. После, някъде към обяд, настроението ми съвсем неочаквано започна да се променя. Сега неприятната част от експеримента ме занимаваше по-малко и установих, че съм в състояние по-трезво да обмисля предложението на Ланди. В края на краищата, питах се, не е ли донякъде успокоително, че мозъкът ми няма да умре и да изчезне само след няколко седмици. Как да не е! Аз лично доста се гордея с мозъка си. Това е един чувствителен, бляскав и плодовит орган. Съдържа огромно количество информация и все още е способен да роди смели и оригинални идеи. И изобщо, ако ще говорим за мозъци, моят е страхотно добър, нищо че сам си го казвам. Колкото до тялото ми, клетото ми старо тяло, което Ланди иска да изхвърли, хм, дори и ти, скъпа Мери, ще трябва да се съгласиш, че от него не е останало нищо, което да си струва да се запази.