Роалд Дал - Финалният акорд

Лицето му изведнъж придоби странното изражение на измъчен човек.

— Ако не бяхме скъсали, така ли?

— Бях съсипан, Анна.

— О, боже, та нали на тази възраст непрекъснато се разделят?

— Не съм сигурен — каза Конрад.

— Значи още ми се сърдиш, че го сторих?

— Да ти се сърдя ли? За Бога, Анна! Сърдят се децата, когато им вземат играчката. А на мене ми взеха съпругата!

Анна го гледаше онемяла.

— Кажи ми — продължи той, — имаше ли представа как се чувствувах в онзи миг аз?

— Почакай, Конрад, та ние бяхме толкова млади!

— Тогава животът ми свърши, Анна. Животът ми свърши!

— Но как…

— Какво „как“?

— Как, ако е имало такова значение за тебе, ти можа да се обърнеш на сто и осемдесет градуса и след няколко седмици да се сгодиш за друга?

— Чувала ли си поговорката „клин клин избива“?

Тя кимна поразена, втренчила поглед в него.

— Бях луд по тебе, Анна.

Анна не каза нищо.

— Извинявай. Избухнах глупаво. Моля те, прости ми.

Последва дълго мълчание.

Конрад се облегна на стола и я загледа изпитателно от разстояние. Тя си взе нова цигара. Запали я. Духна клечката и внимателно я сложи в пепелника. Когато вдигна глава, Конрад все така я наблюдаваше. Гледаше напрегнато и унесено.

— За какво си мислиш? — попита тя.

Той не отговори.

— Конрад, още ли ме мразиш заради това?

— Да те мразя ли?

— Да, още ли ме мразиш? Изпитвам странното чувство, че е така. Сигурна съм, че е така, независимо от изминалите години.

— Анна… — започна той.

— Да, Конрад?

Той придърпа стола си по-близо до масата и се наведе напред.

— Хрумвало ли ти е някога… — започна той и се спря.

Тя чакаше.

Той изглеждаше толкова невероятно сериозен, че тя неволно също се наведе напред.

— Какво да ми е хрумвало?

— Че ти и аз… Че ние двамата имаме недовършена работа.

Тя зяпна.

Той я погледна с очи като две грейнали звезди.

— Моля те, не се изумявай!

— Изумена ли изглеждам?

— Изглеждаш така, сякаш току-що съм те помолил да се хвърлим заедно през прозореца.

В салона вече имаше много хора, като на коктейл. Човек трябваше да крещи, за да го чуят.

Очите на Конрад очаквателно я гледаха с нетърпение и копнеж.

— Поръчай ми още едно мартини.

— Държиш ли да го изпиеш?

— Да, държа.

През целия си живот Анна се беше любила само с един мъж — със съпруга си Ед.

И преживяването винаги й се струваше прекрасно.

Три хиляди пъти ли го бяха правили?

Според нея — дори повече. Вероятно много повече. Кой ще вземе да брои?

Предположи все пак, че ако го използуваше като довод, точната цифра (не можеше без точна цифра) сигурно щеше да излезе три хиляди, шестстотин и осемдесет пъти…

… И тя добре знаеше, че всеки път, когато се случеше, това бе проява на чиста, страстна и истинска любов между един и същи мъж и една и съща жена…

… Небеса, как тогава можеше някакъв съвсем нов мъж, някакъв безразличен й непознат да се надява, че когато той го върши на три хиляди, шестстотин осемдесет и първия път, тя поне наполовина ще го приеме?

Та този мъж би бил нежелан гост.

Всички спомени щяха да нахлуят в главата й. Тя щеше да лежи, задушавана от спомени.

Преди няколко месеца при една от консултациите Анна изтъкна това на доктор Джейкъбс, а той каза:

— Няма да се занимаваме с глупости, стига с тези спомени, скъпа ми госпожо Купър! Забравете ги най-после, миналото не съществува!

— Но как да стигна до настоящето? — попита го тя. — Как мога да събера толкова кураж изведнъж да се кача по стълбите в чужда спалня и хладнокръвно да се съблека пред друг мъж, пред непознат човек?

— Хладнокръвно ли? — беше извикал Джейкъбс. — За Бога, жено, та тогава кръвта ти ще кипи!

И по-късно беше добавил:

— На всяка цена се опитайте да ми повярвате, госпожо Купър, че всяка жена, лишена от сексуален живот след повече от двайсетгодишна практика, при това в случая и с необичайно чести контакти, ако съм ви разбрал правилно, та значи, всяка жена в подобно положение ще страда непрекъснато от тежки психологически смущения, докато обичайната практика не се възстанови. Зная, че сега се чувствувате много по-добре, но съм длъжен да ви уведомя, че все още сте далече от нормата…

Анна попита Конрад:

— Да не би да ми правиш терапевтично предложение?

— Какво?

— Терапевтично предложение.

— За Бога, какво искаш да кажеш?

— Изглежда ми точно като заговор, замислен от моя доктор Джейкъбс.

— Виж какво — рече Конрад, като се протегна и докосна лявата й ръка с върха на показалеца си, — когато се познавахме едно време, колкото и да ми се искаше, бях твърде млад и неуверен, за да ти направя подобно предложение. Пък и си мислех, че мога да почакам. Смятах, че целият живот ни принадлежи. Откъде можех да предположа, че ще скъсаш с мене?