Роалд Дал - Финалният акорд

— Да.

Анна вдъхна дълбоко, бавно издуха дима във въздуха и рече:

— Е, продължавай, осведоми ме, че тези цигари ще съсипят половата ми система.

Той се засмя и поклати глава.

— Тогава защо попита дали са ментолови?

— От любопитство.

— Лъжеш. По очите ти си личи. Канеше се да ми съобщиш статистическите данни за смъртността от рак на белия дроб при големите пушачи.

— Ракът на белия дроб няма нищо общо с ментола, Анна — каза Конрад, усмихна се, отпи от мартинито си, което стоеше почти непокътнато и внимателно остави чашата си на масата. — Още не си ми казала с какво се занимаваш — продължи той, — нито защо си в Далас.

— Първо ти ми кажи за ментола. Ако е поне наполовина толкова лошо, колкото хвойновият екстракт, смятам, че незабавно трябва да го науча.

Той се усмихна и поклати глава.

— Моля те!

— Не, мадам.

— Конрад, не можеш да подхвърлиш нещо, а после да си замълчиш. Правиш го за втори път в течение на пет минути.

— Не искам да ставам досаден с медицински съвети.

— Не си досаден. Тези въпроси хипнотизират. Хайде, казвай! Не ставай лош!

Приятно й беше, че седи тук, чувствува се леко замаяна от двете мартини и разговаря непринудено с този изискан мъж, с този кротък, внимателен и изискан човек. Той не се преструваше на срамежлив. Нищо подобно. Просто страдаше от обичайните си скрупули.

— За нещо страшно ли става дума? — попита тя.

— Не, едва ли може да се нарече така.

— Казвай тогава.

Конрад извади една цигара от пакета, който все още беше пред него, и впери поглед в надписа.

— Работата е там, Анна — започна той, — че когато вдишваш ментол, той се включва в кръвоносната система. А това не е хубаво. Доста вреди. Оказва определено влияние върху централната нервна система. И досега лекарите понякога предписват ментол.

— Зная — каза тя. — В капки за нос и за инхалации.

— Това е маловажно. Знаеш ли по-съществената употреба?

— За разтриване на гърдите при настинка.

— Можеш да го правиш при желание, но не помага.

— Слага се в мехлем за напукани устни.

— Не, за него се използува камфор.

— Вярно.

Конрад изчака да види дали Анна ще продължи да гадае.

— Хайде, казвай! — помоли го тя.

— Сигурно малко ще се изненадаш.

— Готова съм за изненади.

— Ментолът е добре известен антиафродизиак.

— Известен какво?

— Потиска половото влечение.

— Конрад, ти си измисляш.

— Кълна ти се, че е истина.

— И кой го използува?

— В наши дни — малко хора. Миризмата му е прекалено силна. Селитрата върши по-добра работа.

— А, да. Чувала съм за селитрата.

— Какво си чувала?

— Дават селитра на затворниците — каза Анна. — Всяка сутрин напръскват със селитра кашата и затворниците кротуват.

— Използуват я и в производството на цигари — осведоми я Конрад.

— За затворниците ли?

— Не, при всички цигари.

— Глупости.

— Нима?

— Разбира се, че са глупости.

— Защо смяташ така?

— Хората не биха се съгласили — каза тя.

— А как се съгласяват да се разболеят от рак?

— Това е нещо друго, Конрад. Откъде знаеш, че в цигарите слагат селитра?

— Никога ли не си се чудила защо, когато оставиш цигарата в пепелника, тя продължава да гори? Тютюнът не гори от само себе си. Всеки пушач на лула ще ти го каже.

— За цигарите използуват химикали.

— Именно. Използуват селитра.

— А селитрата гори ли?

— Естествено. Тя е била между основните съставки за направата на барут. При това добре се възпламенява. Много добре се възпламенява. Цигарата ти гори бавно като първокласен бикфордов шнур, нали?

Анна погледна цигарата си. Макар че една-две минути не си беше дръпнала от нея, цигарата не беше угаснала и димът се кълбеше около огънчето в тънка, синкавосива спирала.

— Значи в цигарата ми освен ментол има и селитра?

— Разбира се.

— А и двете потискат половото влечение?

— Да. Получаваш двойна доза.

— Та това е нелепо, Конрад. Количеството е твърде малко, за да бъде от значение.

Той се усмихна, но не й отговори.

— И на една хлебарка не би подействало!

— Само според тебе, Анна. По колко пушиш на ден?

— Около кутия и половина.

— Е, това не ми влиза в работата — каза той, замълча и после продължи: — Но днес ние двамата щяхме да сме много по-добре, ако ми влизаше в работата.

— Как така по-добре?

— Така си мисля.

— Конрад, какво се опитваш да кажеш?

— Само това, че ако едно време изведнъж не беше решила да скъсаме, нямаше да преживеем сполетелите ни нещастия. Все още щяхме да сме щастливи съпрузи.