Роалд Дал - Финалният акорд

Изведнъж, както често става при подобни случаи, едно име изникна в паметта й и Анна каза на глас: „Конрад Крьогер! Велики Боже, та той живее в Далас! Или поне живееше…“

Не беше виждала Конрад от времето, когато учеха в Нюйоркската гимназия. Тогава Конрад беше нейният ухажор, нейният любим, беше най-скъпото в живота й. Повече от година излизаха заедно, бяха се заклели във вечна вярност, щяха да се женят в близко бъдеще. После изведнъж с гръм и трясък се появи Ед Купър и това естествено бе краят на връзката й с Конрад. Конрад обаче сякаш не го преживя много тежко. Поне не можеше да е бил съсипан , тъй като след не повече от месец-два започна да излиза с друга тяхна съученичка…

Тя пък как се казваше?

Беше едро, красиво, пълногърдо момиче с огненочервена коса и особено име, много старомодно име. Как ли се казваше… Арабела? Не, не беше Арабела. Но започваше с Ара… Араминити? Да, казваше се Араминити. Нещо повече: след около година Конрад Крьогер се ожени за Араминити и я отведе в Далас, в родния си град.

Анна отиде до нощното шкафче и взе телефонния указател.

Крьогер, Конрад. Лекар .

Това несъмнено беше Конрад. Винаги казваше, че ще стане лекар. В указателя имаше служебен и домашен телефон.

Дали да не му се обади?

Защо не?

Анна погледна часовника си. Беше пет и двайсет. Вдигна слушалката и даде на централата служебния номер. Обади се момичешки глас:

— Кабинетът на доктор Крьогер.

— Добър ден — каза Анна. — Там ли е доктор Крьогер?

— В момента е зает. Мога ли да зная кой го търси?

— Моля ви да му предадете, че се е обаждала Анна Грийнуд.

— Кой?

— Анна Грийнуд.

— Прието, госпожице Грийнуд. Желаете ли да се запишете за преглед?

— Не, благодаря ви.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Анна остави името на хотела си и помоли момичето да го предаде на доктор Крьогер.

— С удоволствие — каза секретарката. — Довиждане, госпожице Грийнуд.

— Довиждане — каза Анна.

Чудеше се дали след всички тези години доктор Конрад П. Крьогер щеше да си спомни името й. Струваше й се, че ще си го спомни. Анна отново легна на кревата и се помъчи да си представи как изглеждаше самият Конрад. Със сигурност беше изключително красив. Висок… слаб… с широки рамене… с почти черна коса… с чудесно лице… лице с резки черти като на героите от митологията, като на Персей или Одисей. Но преди всичко Конрад беше много деликатно момче, сериозно, почтено, тихо, кротко момче. Никога не прекаляваше с целувките, целуваше я само вечер за довиждане. И за разлика от другите не си падаше по натискането. Когато я изпращаше до дома в събота след кино, паркираше купения на старо буик пред къщата, стоеше в колата до нея и непрекъснато говореше за бъдещето, за неговото и нейното бъдеще, за това как ще се върне в Далас и ще стане известен лекар. Правеше й огромно впечатление нежеланието му да се натиска и да приема всичките глупости, които задължително се вършеха. Казваше си: „Той ме уважава.“ И сигурно имаше право. Във всеки случай помнеше Конрад като приятен млад мъж, приятен добър човек. И ако не се беше появил свръхприятният и свръхдобрият Ед Купър, Анна положително щеше да се омъжи за Конрад Крьогер.

Телефонът иззвъня.

— Да, ало? — обади се тя.

— Анна Грийнуд?

— Конрад Крьогер!

— Скъпа Анна! Каква невероятна изненада! Боже господи! След толкова години!

— Вярно, доста време мина.

— Цяла вечност. Но гласът ти е същият.

— И твоят.

— Какво те води в прекрасния ни град? Дълго ли ще останеш?

— Не, утре си заминавам. Надявам се, че обаждането ми не те е притеснило?

— По дяволите, Анна, толкова се радвам! Добре ли си?

— Да, добре съм. Сега съм добре. Имах лош период след смъртта на Ед…

— Какво?

— Преди две години и половина загина при катастрофа.

— Божичко, Анна, моите съболезнования. Какъв ужас… Какво да ти кажа…

— Не казвай нищо.

— Но сега си добре, нали?

— Добре съм. Работя като каторжник.

— Браво, момичето ми!

— Как е… Как е Араминити?

— О, добре е.

— Имате ли деца?

— Едно момче. А ти?

— Имам три деца, две момичета и едно момче.

— Я гледай, я гледай, да не ти се надява човек. Слушай, Анна…

— Кажи, Конрад.

— Защо да не прескоча до хотела да пийнем по чашка? С удоволствие ще го направя. Ловя се на бас, че ни най-малко не си се променила.

— Изглеждам стара, Конрад.

— Лъжеш.

— И се чувствувам стара.

— Да имаш нужда от добър лекар?

— Имам. Тоест, нямам. Естествено, че нямам. Стига съм се занимавала с лекари. Единственото, от което имам нужда е…