Кит Далтон - Законът на Морган

Явно беше, че генералът не е доволен от отговора му. Когато искаше, можеше да бъде коравосърдечен като змия.

— Важно е да си намериш добър и бърз ездач, преди още да си решил да започнеш да търсиш. — Гласът му беше леко раздразнен, но след това се усмихна. — Не мислиш ли, че понякога се държа доста капризно?

„Ти винаги си бил капризен“ — помисли си Морган.

— Ще помисля за това.

Генералът измъкна часовника си и го погледна.

— След като тръгна оттук, ще се запътя направо към това, което е останало от резервата Лапвай, за да говоря с вожда Латах. Ще го накарам да не отговаря на провокацията. Той не е като вожда Джоузеф, но е най-добрият, който западните нез перс са имали. След като свърша с това, ще отида направо в Боис. Там твоят човек може да ме намери в хотел „Ратдрум“.

— Това е доста разстояние — каза Морган, като си мислеше колко остарял е генералът, колко изморен изглеждаше сега.

Генералът изпъна гръб.

— Но трябва да се направи. Трябва да започна още веднага, но си мисля, че мога да си почина малко. Мислил ли си някога за Джоузеф и войната? Не, предполагам, че не си. А аз, колкото повече остарявам, си мисля все по вече и повече за това. Не приличаше чак толкова на война. Само си помисли: триста индианци нез перс срешу пет хиляди войници и милиционери. Можеш ли да си представиш, ние преследвахме Джоузеф и хората му и успях ме да ги унищожим до крак на тридесет мили от Канадската граница. Хиляда и триста мили и Джоузеф се биеше за всяка една една от тях. Помниш ли кръвта по снега, а?

Морган не каза нищо и старецът продължи:

— Ако трябваше отново да се случи това, щях да ги оставя да избягат, дори да трябваше да ме съдят за това. Хората си мислеха, че съм бил много мек в тази война. Прочете ли книгата ми за войната, а? Пратих едно копие.

— Прочетох я — отвърна Морган.

— Радвам се, че все някой я е прочел. — Генералът прокара ръка по отслабналото си лице.

На Морган не му харесваше това, че вижда своя приятел толкова обезсърчен.

— Генерале — започна той, надявайки се да смени темата, — мислех си как да действам. Идеята ми е да започна да разузнавам, като казвам наляво и надясно, че съм тръгнал да търся нова стока. Няма да купувам, просто съм тръгнал да оглеждам. Това харесва ли ви?

Генералът му хвърли остър поглед, слушаше го доста внимателно.

— Мисля си, че ще е по-добро, отколкото да се облечеш като пътуващ свещенник. — След това издаде хрип, което трябваше да бъде смях. — Прав си, няма смисъл от нещо по-сложно. Имаш ли някаква идея откъде да започнеш?

— В този район най-големият град е Левистон. Казахте, че близо до него е имало произшествие, че градът е разбунен. Мисля си, че е добро местенце за начало.

Генералът се наведе към огъня с такова удоволствие, сякаш не искаше никога да става от това място, а само да стои там и да се топли.

— Така. Това, което може би не знаеш, е, че градският вестник „Градски и местни новини“ е собственост на Холидей. И откакто фермерът беше убит, а дъщеря му — ранена, този вестник вдига голяма врява за това. Неговият редактор, Нийл, е гаден лицемер.

Нещо подсказа на Морган, че приятелят му знае повече, отколкото говори.

— Генерале, вие имате някой, който работи за вас в този град и ви дава информация. Ако ми кажете кой е той, може да ми потрябва за нещо.

Генералът се умълча за момент. В стаята се чуваше само припукването на горящите дърва. Отвън мъжете нещо спореха.

— Тя е жена — каза той накрая, — и в писмото си ме моли за секретност. Всеки отговор до нея трябва да се изпраща до името Абигейл Мийкър. Не трябва да ти казвам повече. Тя е изплашена от това, което може да й се случи.

Морган изчака.

— О, добре — продължи генералът раздразнено. — Казва се Лаура Йодер и е репортер във вестника на Холидей. В писмото си, доста внушително по размер, тя пише в какво подозира Холидей. Но си мисля, че това, което е писала, няма да ти е от голяма помощ. Ето защо не искам да я замесвам.

Морган стана неспокоен.

— Какво ти е казала?

— Този Холидей се опитва да започне война с индианците, това може да го прескочим. Между него и редакторът Нийл постоянно се обменят телеграми, но всичките са закодирани по някакъв начин. Не, не обикновен код, а нещо по-особено. Нийл държи постоянно в офиса си големи количества пари, толкова много, че е поставил въоръжена охрана през нощта. Много хора, които досега никога не е виждала, често идват и си отиват от офиса, повечето извън работните часове. По думите това са били мистериозни мъже.