Кит Далтон - Законът на Морган

— Май че дойдох навреме — каза генералът, като му стискаше ръката. От ръкостискането и неговата ръка стана хлъзгава от лака. За това заслужаваше ритник в слабините, помисли си Морган. Генералът обаче само попита:

— Да не би да имате някаква връзка с фамилията Тикнор от Бостън?

— Ни най-малка, сър — отвърна Йънг Тикнор.

Морган се съмняваше дали момчето все пак знае къде е Бостън. Странен като никой досега, той не беше чак толкова тъп и загубен, колкото изглеждаше, когато подхождаше глупаво. Като това да изсипе лак върху чисто новите му ботуши, като това да падне от покрива, когато Сид го прати горе, за да провери някакъв теч на комина, и още много други подобни. Изглеждаше, че това момче беше с две леви ръце. Не можеше да извърши и най-простата работа, без да забърка нещо. Това, за което го биваше обаче много добре, беше да стреля с оръжия, особено с ловджийска пушка, и като че ли единствено това го интересуваше. Момчето беше лудо на тема оръжия и по-голямата част от заплатата си даваше за муниции. Всяка неделя отиваше в близката горичка и се учеше да стреля по цели. Един път, когато вървяха през някакви храсти, застреля гърмяща змия точно в главата. Всичко беше едно мълниеносно движение, изстрел и змията вече беше мъртва. Понякога доста затрудняваше Морган, като го поставяше в лоша позиция, и той се чудеше как да постъпи по-нататък.

Като влизаше в къщата, генералът каза:

— Предполагам, се чудиш какво все пак правя тук, но не мога да ти кажа нищо пред толкова хора.

— Мъжете са сигурни — отвърна му Морган.

— Предполагам, но това е нещо само между теб и мен. Ти си добър скаут, най-добият, който някога съм имал. Но виж, теб познавам, но тях — не.

В къщата беше студено и Морган отиде да вземе малко нацепени дърва. Подпалките веднага пламнаха. Генералът се настани в едно старо кресло и протегна с облекчение крака напред.

— Хубаво местенце си имаш — каза той, оглеждайки широката стая, покрита с дебели дъски, в единия ъгъл на която имаше огромно огнище. — Винаги си казвал, че искаш да си направиш свое собствено ранчо. Мисля си вече, че си го намерил.

— Май има такова нещо — отвърна му Морган и си помисли колко труд му костваше да построи Спейд Бит. След всичките тези години след войната с нез перс те поддържаха връзка единствено чрез писма, в които не казваха кой знае колко. Генералът не си падаше много по тях, същото се отнасяше и за него. Морган никога не беше споменал за двата или трите пъти, когато всичко беше тръгнало с главата надолу. Не можеше да си позволи да хленчи за такива неща пред стар приятел.

— Сигурен ли си, че не си гладен? Чаша кафе? — попита той.

— Не, кафе не. Знаеш, че не мога да пия нищо, което съдържа стимуланти. Но все пак ако държиш, имаш ли малко мляко? Знаеш ли, че то спомага срещу високо кръвно, а? Най-здравословното питие.

Генералът си беше спечелил името на капризен човек и обичаше да му угаждат. Морган веднага извика Битси и му нареди да донесе чаша мляко и една бира. Генералът измъкна дебела пура от предното джобче и отхапа единия й край. След малко китаецът донесе и млякото и той започна с наслаждение да пие.

— Хубаво и гъсто — вкусно е — каза той. Огънят започваше да стопля стаята.

Морган никога не можеше да разбере защо някой със здрав разум все пак ще се реши да пие тази гадост. Не беше чак толкова гадно, колкото конската пикня, която обаче му спаси живота в една пустиня, но се доближаваше доста до нея на вкус.

— Все още ли се гордееш с бирата, която правиш, а? — попита генералът, след като свърши млякото. След това запали пурата.

— Не, не чак толкова, колкото по-рано — излъга Морган, надявайки се по този начин да не предизвика завистта на заклетите пиячи на бира.

Генералът смукна няколко пъти от пурата, за да я разпали.

— Радвам се да го чуя. Честно казано, не е чак толкова лошо, колкото уискито, но все пак си е достатъчно гадно. Както и всички останали алкохолни питиета.

Морган се усмихна леко.

— Чувал съм, че същото се говори и за пушенето.

— Глупости! Мислиш ли, че щях да пуша, ако това беше лошо за мен? Истината е, че пушенето е добро за човека. То успокоява ума, спомага за рефлексите и ясната мисъл, да не казваме и как влияе на храносмилането.

Морган се чудеше колко ли още дълго генералът щеше да продължава по този начин. Може би наистина възрастта вече си казваше думата. Но в следващия момент той разбра, че е сгрешил, защото генералът започна да говори за целта, заради която бе дошъл.