Атанас Далчев - Размишления върху българската лирика след войната

Ние не бихме хороктеризирали напълно нашата поезия след войната и не бихме обяснили днешната лирическа засуха, ако, след като разгледахме съдържанието й и ония промени, които са я извикали, не я подложим на формален анализ с оглед на предхождащата я поезия. Литературното развитие има своя вътрешна логика, за която критиката трябва да държи сметка.

Получила началния си тласък от поезията и преди всичко от поетическите идеи на Пенчо Славейков, лириката ни достига своето съвършенство у тъй наречените символисти. В продължение на десетина-петнадесет години тя постепенно осъществяваше все повече и повече своите естетически принципи, растеше, закръгляше се, докато най-сетне се откъсна от почвата, която я хранеше. У Лилиев тя стигна предела на формалното си развитие, но заедно с това загуби лирическия си устрем и връзката си с живота. Цялата поезия на Лилиев живее с поетическите реминисценции на символистите. Тя сякаш се намира под стъклен калпак, изолирана от околния въздух. Действителността отсъствува напълно, думите не искат да ни кажат нищо, образите и музиката стават самоцел, един краен формализъм отличава тия стихове. Това беше край: по тоя път не можеше да се отиде по-нататък.

И ако, въпреки всичко, младите поети все пак тръгнаха от Лилиев, това трябва да се разбира в малко по-друг смисъл, отколкото досега се е мислело. Младите поети тръгнаха от поезията на Лилиев, но не за да я продължат, а за да я разрушат. От гледище на формата поезията ни след войната би могла да се определи, колкото и парадоксално да звучи това, като разрушаване на оная поетика, която у Лилиев доби пълното си въплъщение.

Най-напред бе атакувана римата. Тя бе господарка в поезията на Лилиев. В „Птици в нощта“ и „Лунни петна“ бяха изчерпани всички възможности от съзвучия в българския език; употребени бяха вътрешните рими, съставните рими, дактилните рими и нещо несвойствено вече за нашия език — рими с четири срички в края. Невъзможно беше да се образува нова неизползувана вече рима. Новите поети й обърнаха гръб; те я замениха с непълната рима и асонанса. Вярно е, непълни рими беше употребявал и Лилиев, но у него те бяха потребност от разнообразие, виртуозност, естетическа умисъл, която слага сурдинка, за да накара римата да звучи по-глухо. Новите поети ги употребяваха по необходимост, като единствена останала възможност. Това беше един наклон, който ги доведе дотам, че всички думи почнаха да римуват помежду си, т.е. неусетно се стегна до белия стих: римата биде унищожена.

Същия процес на разложение ще открием, ако сравним речника на Лилиев с тоя на новата ни поезия. Лилиев подлагаше думите на строг подбор: той не допускаше дума, която носи отпечатък от пръстите на катадневната употреба; неговият език е като че ли преминал през химическа лаборатория. Поради една дълбока естетическа заблуда авторът на „Лунни петна“ се мъчеше напразно да направи от поезията един език, противоположен на обикновения катадневен говор, и спекулираше с поетичността на това, що е отдалечено от живота. Като се отказваше от запасите на живата реч, той стесняваше рамките на поетическите си средства, осъждаше се на обедняване. Новата лирика трябваше да се опълчи и срещу това ограничение. Отсега нататък на всяка дума беше позволено да прекрачва прага на поезията. Беше отречен всякакъв принцип в това отношение, и новият поет обичаше дори да се подиграва с предишния естетически вкус, като поставя наред с поетичните думи най-долни прозаизми. Употребявайки например думата „пир“, той, за да подчертае контраста, я римуваше с „тебешир“ и по тоя начин извикваше ирония, така присъща на цялата тази поезия. Грубостите му доставяха особено, бих казал, сладострастно удоволствие. Това доброволно варварство придава на лириката ни след войната нейния специфичен гротескен характер.

Ако целта на Лилиевите усилия беше формулата на Колридж: „поезията — това са най-хубавите думи в най-хубавия ред“, лириката на младите поети беше стремеж към безпорядък и беззаконие. След като унищожиха римата, те се заловиха да трошат и ритъма. Постепенно границата между поезия и проза взе да се изтрива, и днес едно стихотворение може да се различи само по начина на напечатването му. Стихът се превърна в типографична особеност. Поезията се сля с прозата.

Без съмнение нашата лирика след войната съдържа и ценни неща. Тя не даде нито един значителен стихотворец (с изключение може би на Е. Багряна), но в нея има някои интересни елементи, доста щастливи налучквания и приумици, няколко сполучливи отделни ситхотворения. Тая статия не се спира на тях, защото нейната задача е да даде в схема насоката на новата ни поезия, нейната тенденция. А тая тенденция, независимо от частичните успехи, е от гледище на формата разрушение на предишната поетика, от гледище на съдържанието — връщане към действителността и колективитета. Очевидно необходимо бе нашата поезия — угаснала, обезплодена — да се върне отново към живота и действителността, откъдето да почерпи нови живителни сокове. В своето падане тя сигурно ще развие сили за нов подем. Историята на литературата е един кръговрат.