Луи Жаколио - Принцът пират

— Нито дума на матросите, Алтенс — рече капитанът. — Ще имаме време да ги предупредим, но преди това искам да се убедя дали наистина няма никакво спасение.

Помощник-капитанът се поклони и без да продума, слезе от мостика.

— За какво спасение говориш? — попита Надод, приближавайки се към капитана.

Докато Инголф разговаряше с помощника си, Надод стоеше облакътен на парапета на щирборда. Подлъган от външното спокойствие на вълните, той не слушаше с внимание разговора им, затова последните думи на капитана доста го озадачиха.

— Чуй ме добре, Надод — сериозно заговори капитанът, — дойде момент да покажеш дали действително си мъж.

— Започваш да ме плашиш — отвърна Червеноокия. — Що за тържественост?

— Не се шегувам, Надод. Избавихме се от една опасност, за да се изправим сега пред още по-голяма. Имаш ли понятие за малстрьомите?

— Само съм чувал — отвърна уродът с конвулсивно потреперване на тялото и добави, — но на тоя бряг няма малстрьом.

— Значи си чувал само за този до Маке. За нещастие има още един, до Розолфс, и ние попаднахме тъкмо в него. Гледай, корабът вече не се подчинява на кормилното колело.

Докато говореше, Инголф хвана щурвала и го завъртя докрай — корабът не се помести нито на йота.

От този убедителен нагледен опит сърцето на Надод замря.

— Никаква надежда ли няма? — отново се разтревожи той.

— Никаква — отвърна Инголф. — Невъзможно е да се бориш едновременно с вятъра, с течението и с центробежната сила. Ние нямаме никаква опорна точка.

— Ясно — отвърна Надод със спокойствие, което рязко контрастираше с възбудата му отпреди малко. — На земята винаги има жертви, аз съм една от тях. Тъй ми било писано, не мога да се преборя със съдбата си. Но ти ще видиш, че Надод Червеноокия може да умре и славно.

— Странно е, че не ме предупреди за това гибелно течение. Невъзможно е да не си чувал за него, след като си живял по тия места.

— Забравяш, че аз не съм моряк. В детството си съм чувал да разказват за кораби, потънали в Розолфс, но съм ги възприемал като легенди и не съм им отдавал реално значение. — Надод протегна ръка към сушата и добави със сериозен глас: — Ти тържествуваш сега, Харалд Бьорн! Съкровищата, натрупани от двадесет поколения, ще останат за теб и може би благодарение на тях ти ще постигнеш целта си. Но ако пожеланията на човека, когото ти изтръгна от редиците на нормалните хора и който сега ще загине по твоя воля, могат да повлияят на съдбата, то бъди проклет и ти, и децата ти, и внуците ти и правнуците ти!…

Внезапно в нощната тъмнина се разнесе вик, който вцепени всички на кораба.

— Отзад вляво — кораб! — Беше гласът на вахтеник.

Всички погледи се устремиха в назованата посока и в този момент, като край на ужаса, полярното слънце, което лятно време залязва само за един час, блесна на хоризонта и озари с лъчите си ясното небе и коварното море.

Корабът в далечината се оказа хубава, стройна яхта, украсена с изискан вкус. Над нея се развяваше бял флаг със златен кръст. Личеше, че тя няма нищо общо с онези тежки рибарски лодки, които са единствените плавателни съдове, бродещи по тези места на Ледовития океан, за да ловят риба.

Вече наясно с бедственото си положение, екипажът на „Ралф“ безмълвно и кротко наблюдаваше малкия кораб, който бързо пореше вълните отвъд Розолфския нос, далеч от опасното течение на малстрьома.

— Това ми прилича на увеселителен кораб — рече тихо Инголф, сякаш говореше на себе си. — Но за какъв ли дявол е тръгнал из тия прокълнати места? Гибел го чака, ако реши да заобиколи крайбрежните скали на провлака.

— Излиза, че не само ние ще загинем — отбеляза Надод със злорада усмивка.

Вместо отговор капитанът му хвърли презрителен поглед, после се обърна към помощника си.

— Ако не се лъжа, Алтенс, след десет минути течението ще ни понесе към брега. Щом започнем да го наближаваме, дай предупредителен знак на яхтата. — И за да продължи да вдъхва надежда у матросите, добави: — Тя не е построена толкова здраво, както нашият кораб, така че няма да издържи на водовъртежа.

Тези думи, казани с добре изиграна небрежност, оказаха очакваното въздействие. Лицата на всички светнаха от радост. Ако действително съществуваше опасност, нима капитанът щеше да бъде тъй спокоен? Опитен моряк като него никога не би се предал без отчаяна борба, а той не даваше никакви команди. Да, очевидно опасността не бе толкова голяма, колкото изглеждаше…

Такива мисли разменяха моряците помежду си; те разсейваха страха им и им вдъхваха надежда.