Луи Жаколио - Принцът пират

— Абе това както и да е… нека Бог си вземе и златото, и цялото богатство!… Но да чакаш този момент двадесет години и когато желаната мъст е тьй близка, тъй осъществима, най-неочаквано да умреш, ето това вече е нещо ужасно.

— Аз пък бих се радвал — възрази Инголф. — Защото смърт на бесилото или при преследване на някое дребно търговско корабче във всички случаи е по-непочтена, отколкото да загинеш в битка за тридесет милиона. За пирата Инголф такава смърт е дори достойна… По дяволите, я да не говорим повече за това, защото дела си от тия тридесет милиона аз току-така няма да захвърля в Категат.

Инголф се изсмя на собствената си игрословица — известно е, че Кагета се нарича проливът, съединяващ Северно море с Балтийско, а на шведски това значи „котешка дупка“.

— Искаш да кажеш, че все още има някаква надежда? — по-пита Над, готов да се хване и за сламка.

— Нали ти обяснях, вятърът е капризен като жена — всеки момент може да се промени Поначало в морето никога не знаеш какво ти носи всеки следващ миг. Сега например е достатъчно да падне дъжд от ония облаци на запад и морето поне малко ще се успокои.

— Надяваш ли се това да стане, преди да е настъпил съдбоносния за нас момент?

— Доста трудно е да се определи. Но има вероятност залезът да охлади атмосферата и да предизвика дъжд, обаче дали това ще стане след пет минути или след час, не може да се каже. Дори и най-опитният моряк не би могъл да го предвиди.

Междувременно бурята се усилваше. Вълните така връхлитаха върху „Ралф“ — тъй се наричаше двумачтовият кораб, — че той целият се къпеше във вода. И най-препатилият мореплавател би загубил всякаква надежда за спасение.

Надод си свали качулката, за да наблюдава по-добре обстановката наоколо. Отблъскваща външност имаше този човек. Беше висок, широкоплещест, с шия като на бик и с уродлива глава, прекалено голяма дори за такова едро тяло. Почти цялото му лице се губеше в остра, четинеста рижава брада, сливаща се от двете страни с косата, която пък падаше на челото му до веждите, а отзад се спускаше по раменете бухнала като лъвска грива. В бърнестата му, разтегната като на звяр уста, в огромните му зъби и в широкия, плосък нос с изпъкнали ноздри спокойно можеше да се открие някакво сходство с обитателите на атлас-ката джунгла, само че на пирата му липсваше величествената осанка на царя на животните. При него беше тъкмо обратното — целият му вид издаваше най-низки инстинкти и страсти, лишени от капка благородство. Но най-отблъскващото във физиономията му беше лявото око, което — вероятно при някакъв нещастен случай — беше изхвръкнало от орбитата и останало завинаги в това положение: неподвижно, мътно, безжизнено, със застинал сатанински поглед. Невъзможно е да се предаде с думи впечатлението, което оставяше този мрачен, угаснал взор.

Нямаше никакво съмнение — човек с такава външност е наистина способен на всякаква подлост, жестокост, грях… По-на-татък читателят ще се убеди в правотата на това твърдение.

Кой беше този човек, какво минало имаше, откъде е, как е попаднал на „Ралф“ — това никой от екипажа на кораба не знаеше. Никой освен капитан Инголф.

Капитан Инголф беше пълна противоположност на Надод. По-висок от него, той имаше стройна и гъвкава фигура, която говореше за благороднически произход. Морската униформа с капитански нашивки му седеше като излята. Навремето Инголф служел в датската военна флота, но си подал оставката след някакво спречкване с началството — спречкване, което обаче не опозорило честта му. Когато в 1788 година избухва война между Русия и Швеция, Инголф предложил услугите си на Швеция и получил разрешително за управление на крайцер. Густав III дори поискал да го зачисли в редовната флота, но офицерският корпус се противопоставил и кралят се ограничил да му предостави само командването на превъзходен корсарски бриг с четиридесет оръдия, осем гаубици и правото да носи капитанска униформа. Инголф събрал екипаж от всевъзможни главорези и скоро се прочул като ловък корсар. Междувременно шведите, притиснати от руснаците, сключват мир и разрешителното на Инголф практически загубва предназначението си. Тогава Инголф, който вече не се надявал, че ще бъде зачислен към редовната флота за оказаната от него помощ, чисто и просто „забравил“ да върне кораба „Ралф“ на шведското правителство и тръгнал на своя глава да напада кораби, принизявайки се по този начин до най-обикновен разбойник.