Луи Жаколио - Принцът пират

Предложението допадна на Инголф. Него отдавна го интересуваше тайнствената личност на Надод. Той огледа още веднъж обстановката, даде нужните разпореждания и предостави командването на Алтенс; след това се обърна към Надод и рече:

— Да идем в моята каюта. Там никой няма да ни безпокои и можем да си поприказваме спокойно.

Настъпи нощта. Океанът не се беше успокоил напълно, но вълните вече се надигаха по-плавно и не така начесто — това показваше, че бурята стихва. Вятърът внезапно бе променил посоката си и сега духаше в щирборда на „Ралф“ от северозапад. Това помагаше на кораба внимателно да заобиколи скалистия Розолфски нос, вдаден три-четири мили навътре в морето, който заедно с бреговата ивица образуваше дълбок залив. Вълните някак безсилно се удряха в отвесните крайбрежни стени — никъде не се забелязваше обичайната бяла пяна от разбиването им.

Това обстоятелство привлече вниманието на Инголф и той се замисли каква е причината за това малко неестествено явление. Не му беше ясно как е възможно вълните да не образуват пяна при наличието на все още силен вятър.

Инголф вдигна мощния бинокъл и дълго се взира през него, но не видя нищо друго освен черната линия на водата, която почти се сливаше с тъмния гранит на скалите.

— Странно — промълви той, — за пръв път виждам подобно нещо. — Той повика помощника си Алтенс: — Виж там! — И му посочи брега, накъдето се бе насочил корабът.

Алтенс пое бинокъла и след като погледа през него няколко минути, извика:

— Невероятно!

Помощник-капитанът на „Ралф“ беше стар моряк, роден в рибарска лодка. Той не помнеше да е прекарал някога на сушата повече от времето, необходимо да сключи с притежателя на кораба нов договор, след като му е изтекъл старият. За него сушата не беше нищо друго освен място, където корабът се снабдява с всичко, което му е необходимо. Смяташе също, че единствено неговият занаят е полезен; говореше кратко и бързо, със същия тон, с който даваше заповеди.

— Какво виждаш? — попита го капитанът, който разговаряше с помощника си също тъй лаконично.

— Че няма пяна.

— Как си го обясняваш?

— Проходът е опасен. Водовъртеж до Розолфския нос.

— Как го разбра?

— Чувал съм от местните моряци… Бил по-опасен от онзи в Малстрьом.

— Какво може да се направи?

— А ние къде отиваме?

— В Розолфския фиорд.

— Трябва да заобиколим центъра на притегляне, да навлезем в морето на шест мили от носа и едва тогава да минем покрай него.

— И аз мислех същото. Радвам се, че мненията ни съвпадат… Каквото и да става, трябва да минем под вятъра.

— Късно е — рече Алтенс.

И наистина миг след това силен тласък изхвърли „Ралф“ на една страна и платната му заплющяха, сякаш се бяха откачили от мачтите. Инголф моментално схвана опасността.

— Ляво на борд! — извика той на кормчията, разчитайки да извърти кораба така, че да мине под вятъра.

Но корабът беше неуправляем. Бързото течение го бе подхванало и го увличаше към центъра на огромния водовъртеж, който щеше да го понесе като перце… Този път гибелта бе неминуема. Корабът щеше да започне да описва отначало големи кръгове с относително умерена скорост, която със стесняването на кръговете щеше неудържимо да нараства до центъра на водовъртежа, където „Ралф“ щеше да се преобърне и малко след това от него щяха да останат само хиляди малки парченца.

Това явление се среща само в четири или пет точки на земното кълбо и се дължи на по-особеното очертание на брега, което е във форма на непълна окръжност. Когато вятърът по тези места духа под определен ъгъл, вълните с нечувана сила се втурват косо към брега, а не срещу него; достигайки единия край на пресечената окръжност, те завиват покрай него и с огромна сила продължават кръговото си движение, образувайки по този начин мощен водовъртеж, поддържан непрекъснато от всяка следваща вълна. От тези гибелни за всеки мореплавател водовъртежи спасение няма, освен ако вятърът не смени посоката си или не утихне. На норвежки те се наричат малстрьоми, което значи течения, които въртят.

Два са водовъртежите от този вид по норвежките брегове — единият е близо до остров Маке и се предизвиква от южния вятър, а другият — до Розолфския нос, където вятърът духа от север. Последният е по-малко известен, тъй като оттам рядко минават кораби, но е по-опасен.

Като осъзна жестоката истина, Инголф усети по челото му да избива пот — но само толкова. По никакъв друг начин не пролича покрусата, която всеки човек би изпитал при внезапния преход от увереност в спасението към пълно съзнание за предстоящата гибел.