Луи Жаколио - Принцът пират

Затова пък Инголф изгуби всякаква надежда. Ограничи се единствено да даде команда за пълен курс наляво. По този начин корабът щеше да забави съдбоносния си ход към центъра на водовъртежа, като прави по-големи кръгове. А в същото време загадъчната яхта плаваше успоредно на Розолфския нос, който на това място бе толкова нисък, че можеше да се види всяка маневра на корабчето. „Ралф“ се намираше от другата страна на носа и вече навлизаше в първия концентричен кръг, който бързо го понесе към подводните скали. Двата плавателни съда щяха да се разминат само на стотина метра един от друг. Точно тогава Алтенс, изпълнявайки командата на капитана, даде на яхтата предупредителния знак — на средната мачта на „Ралф“ се появи цял ред светлини и флагове. Целият екипаж застина в нетърпеливо очакване да получи отговор на този знак на моряшкото братство — готовност да се притечеш на помощ.

Корабчето обаче продължаваше да върви по пътя си, без да обръща внимание на сигналите на „Ралф“; по палубата му не се мяркаше жива душа и когато двата кораба се изравниха, тайнствената яхта изглеждаше напълно безлюдна. Ала по всичко личеше, че я управлява опитна ръка.

— Странно — промълви Инголф, — поне да бяха дали знак за поздрав… Вижда се също, че яхтата познава тия места много по-добре от нас. Даже не й е било нужно нашето предупреждение… но поне да бяха поздравили хората, които, макар и сами да отиват на смърт, се опитват да спасят тях…

По лицето на Надод се изписа ехидна радост. Този човек изпитваше удоволствие единствено от злото и сега провалът на Инголф толкова го зарадва, че не скри радостта си дори в минутата на собствената си гибел.

— Слушай, Надод — рече му капитанът, който винаги се вбесяваше от вечната злоба на Червеноокия, — ако не се овладееш, честна дума, ще те хвърля през борда… само и само да не умирам заедно с такъв звяр.

— Не аз съм звяр — изкриви лице в отвратителна гримаса Надод. — Звяр е цялото човечество и аз го ненавиждам. Затова винаги се радвам, когато хората проявяват неблагодарност или изобщо вършат някаква подлост.

Инголф сви рамене. Сега съвсем не му беше до подобни спорове. „Ралф“ извънредно бързо плаваше към вътрешността на залива, тъй като на това място течението беше много силно. В следващите няколко минути щеше да се реши съдбата на кораба. Какво щеше да стане с него? Ще налети ли на скалите, или ще се понесе по течението, продължавайки да описва кръгове? В първия случай развръзката би настъпила след две минути, а във втория корабът би стигнал оста на водовъртежа, но правейки пет или шест концентрични кръга, чийто диаметър постепенно щеше да се смалява. Въпреки увереността, вдъхната им от Инголф, матросите отново бяха обзети от предишния страх. Очите на всички бяха устремени към черните блестящи скали, ограждащи дъното на залива. Към тези скали „Ралф“ се носеше като стрела. Вълните ревяха и се удряха о брега; откъм скалистите стени отекваше глух шум от подводните бездни и гранитните маси, извисяващи се над водата.

Ето корабът е вече на двадесет метра от скалите… Миг… и ще се удари… Всички бяха затаили дъх. Единствен Инголф беше спокоен. Скръстил ръце на гърди, той стоеше със самоуверен вид на мостика и се усмихваше дръзко…

Изведнъж от палубата се разнесе гръмко „ура“. Покорявайки се на течението, корабът направи остър завой на разстояние не повече от метър от скалите и мина покрай дъгообразния бряг както преди, когато следваше течението на водовъртежа, от което за съжаление не можеше да излезе. Във всеки случай по-близката опасност поне за кратко отново бе отклонена, а човешкото сърце е така устроено, че и при най-малкия повод е готово да възроди надеждата си. Тъкмо това почувства Инголф в този момент, макар да знаеше, че е само мигновен проблясък в непрогледна тъма. Защото, връщайки се назад, корабът наистина се отдалечи от брега с няколко метра, но пък отново се изправяше пред по-раншната опасност. Крайният изход не беше тайна за никого. Повечето от моряците бяха доста стари и опитни и знаеха какво ще им донесе кръговото движение.

Когато „Ралф“ почти бе наближил брега на Розолфския нос, Инголф отново видя яхтата. Тя криволичеше с невероятна смелост почти досами скалите, което бе единственият начин да се предпази от гибелно въвличане в малстрьома.

— Тия са си изгубили ума — рече капитанът на Надод. — Като че ли искат да си поделим злата участ.