Луи Жаколио - Принцът пират

Така Швеция заради строгото си придържане към съсловно-то разграничение се лишава от даровит морски капитан, а престъпният свят се сдобива с опитен пират.

Отначало Инголф действа само за мъст и напада онези шведски кораби, които са командвани от враждебно настроените към него членове на ръководния състав. Той води с всеки от тях отчаяни битки и ги потапя най-безмилостно. „Заявявам — пише той на неблагодарния Густав III, който изоставил предания си служител, — че ще унищожа един след друг всички Ваши кораби.“ И най-усърдно привежда в изпълнение заканата си. Много скоро името на непоколебимия пират се разчува и в други европейски държави; те започват да го преследват, понеже той, когато няма с какво да издържа екипажа си, напада и плячкосва и техни мирни търговски кораби. Разгневен от оказваната му съпротива, Инголф обявява война на всички европейски правителства с дръзко писмо, добило историческо значение. В него той най-безочливо провъзгласява възкачването си на измислен престол и се подписва „Инголф I, крал на Северния полюс“. А в края на писмото с подигравка нарича всеки един от владетелите „мой най-добър брат“ и изказва надежда да установи по-нататък редовни дипломатически отношения с държавата му.

В резултат на това предизвикателство всички европейски мореплаватели получават нареждане да преследват неумолимо злодея и в случай, че го заловят, незабавно да го обесят заедно с целия му екипаж на мачтите на „Ралф“, а после да изгорят и самия кораб. Но много по-лесно е да се даде такава заповед, от-колкото да се изпълни. Инголф е неуловим. Дори очакванията да бъде пленен, когато по необходимост се приближи до някое пристанище, се оказват напразни — от него няма и следа.

Тежко̀ обаче на онзи кораб, който се е осмелил да поеме сам на дълъг път. За него връщане назад няма да има. В някоя тъмна, безлунна нощ насред океана той ще бъде нападнат от без брой мълчаливи демони, които без дума, без вик ще избият целия му екипаж до последния матрос. Ще се чуват само ударите на секирите, които разсичат телата на жертвите Напразно изплашените моряци ще търсят спасение, хвърляйки се във вълните — битката няма да свърши, докато не бъде убит и последният човек. После плененият товар бързо ще се прехвърли на разбойническия кораб, а опустошеният ще бъде потопен и пиратите ще изчезнат в неизвестна посока.

Къде отнасяха плячката, къде им беше убежището — това оставаше загадка независимо от всички опити да бъдат издирени. А някакво убежище те несъмнено имаха, защото и при най-малкото подозрение, че са преследвани, се спотайваха и с месеци не се появяваха никъде. С внезапните си нападения, с тайнственото и безследно изчезване на десетки кораби, както и с легендата около личността му Инголф си спечелва прякора „капитан Велзеевул“. Тогава той е само на двадесет и осем години.

В нощните си нападения „Ралф“ обикновено не губеше много хора, но ако капитан Инголф все пак не попълваше редовно състава му той щеше значително да намалее. Поддържаният състав на кораба включваше капитана неговия помощник Алтенсид, наричан за по-кратко Атенс, четирима лейтенанти — Лудвик, Ян, Ериксон и Бил, от които последните двама бяха по на двадесет години, шестима старши матроси, боцман, осем канонири и шестдесет обикновени матроси. На кораба имаше и ковчежник, нещастният писар Джон Олдъм, англичанин, който водеше сметките. Инголф държеше да има такъв човек, за да си спести всякакви недоволства при подялбата на плячката. По-рано Олдъм бил писар при някакъв провинциален нотариус, но един прекрасен ден пиратите го измъкнали от кантората, която се намирала в малко градче на английския бряг. В знак на протест срещу посегателството над правата му, предвидени в действащия и до ден днешен закон, приет от английския парламент при крал Чарлз II, почтеният Олдъм настоял да бъде изведен от кантората от двама души, въоръжени с щикове. Той не признаваше положението си за законно и твърдеше, че работи на кораба по принуда. Всеки ден, преди да се залови със сметките си, той писмено излагаше своя протест срещу насилието, на което бе подложен и което е в разрез с всички човешки и Божии закони и в нарушение на акта Habeas Corpus 1 1 Habeas Corpus (лат.) — „Да имаш тялото си“ — началните думи на закона от 1679 г. в Англия за неприкосновеността на личността; лична неприкосновеност. Б. пр. . Този неизменен текст Олдъм връчваше на един матрос, за да го предаде на Инголф, и едва тогава пристъпваше към счетоводната си работа. Той работеше съвестно, като предполагаше, че се намира на шведски, а не на пиратски кораб.