Ашли Сноу - Мод

Не на последно място, и Джеръми се държеше странно. Той почти не й проговори и упорито отбягваше погледа й. Невидимата бариера, която внезапно се бе изправила помежду им, дълбоко я нарани.

Мод затвори очи и облегна глава на подскачащата стена на фургона. Джеръми щеше да превъзмогне смущението си. Тя щеше да се погрижи това да се случи по-скоро. Трябваше само да се престори, че нищо не се бе случило, и те отново щяха да се радват на предишното си безгрижно приятелство. Нямаше как да не се оправи.

Ами Алън? Е, това щеше да й коства малко повече усилия, но тя щеше да намери начин да го върне отново при себе си. Мод беше убедена, че до завръщането им в Лондон тя щеше да е премахнала всички бариери, които я отделяха от него. Трябваше да го убеди, че само с нея можеше да бъде щастлив.

Да, когато се върнеха в Лондон, всичко щеше да се оправи. Беше убедена в това.

Алън напусна Лондон под лек дъждец, който по пътя до Уиндзор прерасна в проливен порой, през чиято гъста завеса едва успяваше да различи очертанията на градските стени. Влезе направо в обора, където се намираше фургонът и багажът на трупата, и започна да суши дрехите си и да храни преуморения си кон. Вътре бе топло и уютно. Той полегна върху дъхавото сено и реши да си почине.

Свали наметалото си, пъхна ръце под тила и се заслуша в почукването на дъждовните капки по покрива. Мислите му се рееха безцелно, но по едно време се концентрираха върху чифт смарагдови очи, украсяващи едно бяло овално лице, сочни розови устни и водопад от златисточервеникави коси. Той се усмихна и си помисли, че може би сега се сещаше за Мод именно защото първата им нощ бе преминала в подобна обстановка. А каква нощ беше само!

Както бе предположил, след всеки пореден акт сирената в нея ставаше все по-настоятелна. Имаше нещо неподправено и диво в страстното й отдаване, придружено от непрекъснато желание да откликва на желанията му така, че да го оставя едновременно задоволен и изпълнен с благоговение. Никога преди това не бе изпитвал подобно нещо с някоя жена.

Защо тогава да не притича под дъжда и да не я сграбчи в прегръдките си? Не я бе виждал от няколко дни, а от последната им задушевна нощ в малката й къща на Лейчестър Скуеър бе изминала цяла вечност.

Защо ли наистина? „Стегни се, Алън Дезмънд — наум си заповяда той. — Прекалено се притесняваш, а това е обезпокоително.“ Ако се вживяваше извънредно много в чувствата си към тази жена, той като нищо можеше да забрави основната цел, заради която живееше. Това означаваше също да мисли и за бъдещето, което той от дълги години бе забравил да прави. Единственото нещо, което очакваше от бъдещето, бе отмъщението за преживяното страдание. Точно сега не биваше да се отказва, и то когато отмъщението бе толкова близко.

Вратата на обора изскърца и той подскочи. После видя как една дребна фигура, увита в наметало и с нахлупена, подгизнала от дъжда шапка, се вмъкна вътре. Алън стисна дръжката на камата си, но мъжът свали шапката си и той разпозна лицето на Джеръми.

— Какво те води насам? — попита той и се надигна.

Джеръми уплашено се огледа.

— О, Боже! Как ме изплаши! — Той захвърли наметалото и седна върху сеното до приятеля си. В ръцете си носеше четвъртита зелена бутилка и по всичко личеше, че от известно време не се бе разделял с нея.

— Искаш ли една глътка? — попита той и протегна шишето.

— Благодаря. Отлично средство срещу студа. — Алън отпи една голяма глътка и се закашля. — Уф! — възкликна той. — Откъде изрови това? Не предполагах, че харесваш бренди?

— Нещо взе да ми се услажда. Това е най-силното нещо, което можах да открия.

Алън изтръска няколко сламки от ръкава си и се запита защо приятелят му, който никога не си падаше по алкохола, изведнъж бе открил, че това му харесва.

— По-добре да внимаваш — пошегува се той. — Алкохолът не прощава никому.

Джеръми се усмихна и тъжните му сиви очи леко заблестяха.

— Не се притеснявай за мен, приятелю. Винаги успявам да се задържа на краката си. Но защо стоиш тук, а не си в хана?

— Пристигнах преди малко и трябваше да се погрижа за коня. Исках да изчакам малко, докато дъждът понамалее. — Алън обви раменете си с ръце. — Забелязвам, че доста си пил. Защо не престанеш?

— Не съм пиян — опита се да протестира Джеръми и завинти капачката.

— Знаеш ли, само един път съм те виждал пиян, Джеръми. Спомняш ли си добрите стари времена?

Джеръми се засмя.

— И още как! Тогава се срещнахме за първи път. Беше на панаира в Дърхам. Онзи нахален фокусник ме предизвика.