Ашли Сноу - Мод

— Да, разбирам — отвърна генералът, измъкна една носна кърпа от вътрешния си джоб и я разтърси, за да я разтвори. — И аз не се чувствам много добре. Проклет студ! Мразя зимата!

Дали подозираше нещо за Алън? Но как бе възможно да не подозира след начина, по който напуснаха бала?

Въпреки това, когато на следващия ден те се озоваха в парка, генералът изобщо не отвори дума за това. Той не спираше да говори за заповедите, които очакваше да получи, и за това как се надяваше да го изпратят в Индия, където Клайв бележеше толкова забележителни успехи. Говореше за всичко, което му идваше наум, но упорита заобикаляше темата за трупата и нейния драматург, Алън Дезмънд.

Мод се държеше учтиво и приятелски, като се опитваше да не му вдъхва прекалени надежди. Уилкс държеше най-вече на това да има до себе си търпелив слушател в лицето на красива дама, а тези две роли тя спокойно можеше да изпълни. Той не пускаше ръце й и не настояваше да го придружи до дома му, за което Мод му бе много благодарна.

Всъщност тя почти си мислеше, че разходката бе преминала чудесно, когато откритият файтон излезе на улицата и тя видя група хора, застанали на тротоара и чакащи да освободят пътя. Точно на кръстовището се бе счупил подпорният прът на една носилка и мъжете, които я оправяха, бяха блокирали цялото движение. Студеният вятър разрошваше космите на кожата, с която бе обточена качулката на пелерината й. Пъхнала ръце в маншона, Мод небрежно се оглеждаше наоколо, чакайки да настъпи някакво раздвижване, когато изведнъж замръзна на място.

На не повече от десет стъпки от файтона един слаб, нисък мъж упорито наблюдаваше работата на мъжете. Мод се отпусна на седалката и трескаво задиша, защото бе разпознала Семюъл Рамзи, адвокатът от Торнууд! Тя побърза да се сниши на възглавницата, прихлупи качулката си и извърна глава. Генерал Уилкс продължаваше да дърдори и не забеляза нищо друго, освен че тя бе скъсила разстоянието помежду им. Те изчакаха така в продължение на няколко безкрайни минути, през които Мод не посмя да погледне встрани, защото имаше чувството, че погледът на Рамзи бе прикован на тила й. Когато улицата се освободи и те потеглиха, тя се обърна и с облекчение видя как той се завтече нанякъде, очевидно забързан по някаква спешна работа.

Макар да бе сигурна, че не я беше разпознал, тя се прибра дълбоко разтревожена. Дали още търсеше Мод Мелингам, за да я вкара в затвора за кражба? Загубата на брошката й се струваше толкова отдалечена във времето, че тя бе почти бе забравила за случката. Но познавайки характера на лейди Джулия, нямаше нищо чудно в това, че тя продължаваше да я преследва. Лейди Джулия никога не си позволяваше да прощава или да забравя! Колкото по-скоро Мод напуснеше Лондон, толкова по-добре.

Същата вечер намина Джеръми, за да вземе някои от кутиите, преди да започне да подрежда багажа във фургона.

— Сигурно ти е много мъчно да се разделиш с хубавата си малка къща — каза той и се огледа в красиво подредения вестибюл. — По време на пътуването ще си доста далеч от подобни удобства.

Мод го хвана под ръка и го въведе в салона.

— Знам. Няма да ми е много лесно, но може би е време малко да попътувам. Лондон е един вълнуващ град, но от време на време животът в него става досаден. Не мога да се съобразявам с това през цялото време. Все още съм нова тук, нали знаеш?

Джеръми нежно я погъделичка под брадичката.

— Хубаво е, че не си го забравила. Аплодисментите са в състояние да замаят главите на лекомислените момичета. Малко повече слава и те вече мислят, че са най-големите знаменитости, които някога са стъпвали на сцена.

— Това едва ли ще се случи с мен, докато ти и Алън сте до мен, за да ми напомняте колко много още имам да уча. Искаш ли да пийнеш нещо топло, преди да излезеш на студа?

Джеръми седна на облегалката на едно от креслата и впери поглед в нея.

— Не, благодаря. Имам още много работа до довечера.

Мод седна на канапето, опъна крака и се загледа във върховете на сатенените си пантофки. Изобщо не забеляза как Джеръми отчаяно се мъчеше да отклони очите си от тънките глезени, обути в бели чорапи с избродирани черни цветчета.

— Джеръми, нали знаеш колко много те обичам — започна тя.

Джеръми се засуети да изтупва някаква въображаема прашинка от ръкава си.

— Моля?

— Да. Ти си ми като… ами да, като истински брат. Кажи ми какво да правя с Алън.

Джеръми помръкна.

— Скъпа Мод, едва ли мога да ти кажа нещо повече за Алън, отколкото ти самата знаеш за него.