Робърт Сойер - Терминален експеримент

— Виж — заяви Кейти, — донорът може да е жив в някаква нищожна степен, но…

Той поклати глава.

— Не съм сигурен дали наистина е чак толкова нищожна. Сърцето бие, мозъкът получава наситена с кислород кръв, има признаци, че донорът изпитва болка.

— Дори да е така — рече Кейти, — дори ако всичко, което каза, е истина, не можеш да отречеш, че мозък, който не е проявил никаква активност за продължителен период, е сериозно увреден. В такъв случай приказваме за най-обикновено вегетиране.

— Вероятно имаш право — отговори Питър. — Но има разлика между това да вземаш органи от мъртъвци и да ги откъсваш от тялото на жив човек, независимо от това колко сериозно е увредена мозъчната му дейност.

Кейти не възрази и отиде да продължи търсенето. Скоро намери доклад за проучване, извършено в продължение на три години с пациенти, загинали при сърдечносъдова недостатъчност в болницата „Хенри Форд“ в Детройт. Една трета от пациентите, получили диагноза за липса на сърдечна дейност, всъщност бяха имали такава. Това било открито посредством катетри, вкарани в кръвоносната им система. Докладът намекваше, че тези пациенти са обявявани за мъртви преждевременно.

Междувременно Питър намери няколко статии в „Лъндън Таймс“. Бяха от 1986 година. Кардиологът Дейвид Уейнрайт Евънс и трима други изтъкнати лекари в тази област на медицината бяха отказали да правят операции за трансплантация на органи поради недостатъчната яснота дали донорът наистина е мъртъв. Те бяха дали израз на опасенията си в писмо от пет страници до Конференцията на Кралските медицински колежи във Великобритания.

Питър показа статиите на Кейти.

— Но Конференцията отхвърля техните опасения като необосновани — възрази тя.

Питър поклати глава и я погледна в очите.

— Не съм съгласен. Утре в некролога на Енцо Бандело ще пише, че е загинал вследствие на понесените травми при автотранспортно произшествие. Но това не е вярно. Аз видях как Енцо Бандело умира. Бях там, когато това се случи. Убиха го, изтръгвайки сърцето от гръдния му кош.

Февруари 2011 година

Детектив Сандра Файлоу продължи внимателно да разследва спомените на Питър Хобсън.

След като се беше дипломирал през 1998 година, той бе работил няколко години в болницата „Ист Йорк“, после бе основал своя собствена компания за биомедицинско оборудване. Също през 1998 година той и Кейти Чърчил се бяха оженили. Кейти се бе отказала от интересите си в областта на химията — Питър не можеше да разбере защо — и бе почнала някаква лишена от каквото и да било творчество работа за рекламната агенция „Дууоп“…

Всеки петък след работа Кейти и колегите й отиваха да се почерпят по едно питие. Всъщност, както откри Сандра, макар че намеренията им се ограничаваха само с „едно“, питиетата в действителност бяха много и до края на вечерта поне неколцина от компанията успяваха да спрегнат глагола „пия“ във всичките времена и залози — и най-вече в минало свършено и страдателен…

Беше студено и тъмно, типична февруарска вечер в Торонто. Питър мина пешком седемте пресечки между четириетажната сграда на своята компания „Хобсън Мониторинг“ и ресторанта „Смирения епископ“. Всъщност не харесваше колегите на Кейти, ала знаеше, че за нея е важно да се мярка на събиранията им. И все пак Питър винаги се опитваше да пристигне последен — клюките с главния счетоводител или със завеждащия секция „Изкуство“ бяха последното, което го интересуваше. В рекламния бизнес имаше нещо повърхностно, което го отблъскваше.

Питър блъсна тежките дървени врати на „Епископа“ и поспря на входа, та очите му да привикнат със слабата светлина. От лявата му страна имаше черна дъска, върху която с печатни букви бяха изписани специалитетите на деня. Отдясно имаше афиш с реклама на канадската бира „Молсън“ — изобразяваше жена с пищни форми в червени бикини, щръкналите й гърди бяха покрити с кленови листа. „Сексизмът в бирената реклама — помисли си Питър. — Открай време, днес, а може би завинаги.“

Той пристъпи навътре и огледа кръчмата, за да намери Кейти. Дългите сиви маси, поставени под различни ъгли, бяха отрупани с посетители — като самолетоносачи, попаднали сред задръстване в океана. В дъното двама души играеха на стрелички.

А, ето ги, скупчени около една маса до стената. Онези, чиито гърбове бяха обърнати към стената — украсена с фотографията на друга красавица, рекламираща „Молсън“ — седяха на дълга пейка. Останалите, с питиетата си в ръце, се бяха разположили на столове с високи облегалки. По средата на масата имаше мексикански питки. Масата беше голяма и два-три разговора вървяха едновременно на бързи обороти, а участниците в тях крещяха, за да се чуят, надвиквайки оглушителната музика — някаква стара мелодия на групата „Митсу“, която гърмеше доста по-високо от гласовите възможности на ораторите.