Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Единайсет! Единайсет! — обезумял от радост, повтарял рижавият играч. — Виждаш ли, аз имам единайсет! Ти изгуби! Ти изгуби!

Вътрешно изстинал, Настрадин Ходжа взел заровете и вече се канел да ги хвърли, но изведнъж се спрял.

— Я се обърни със задника! — рекъл той на магарето. — Ти съумя да изгубиш срещу три, съумей сега да спечелиш срещу единайсет, иначе веднага ще те откарам да ти одерат кожата!

Хванал е лява ръка шашката на магарето и се ударил с нея по дясната, в която стискал заровете.

Всеобщ вик разтърсил чайханата, а самият съдържател се хванал за сърцето и в изнемога се отпуснал на пода.

Заровете показвали дванайсет.

Очите на рижавия изскочили от орбитите си, изцъклили се на бледото му лице. Той бавно станал и като викал: „О, тежко ми, тежко ми!“, олюлявайки се, излязъл от чайханата.

И разправят, че никой повече не го видял в града: избягал в пустинята и там, страшен, обрасъл целият в косми, скитал из пясъците и трънаците, като викал непрестанно: „О, тежко ми, тежко ми!“ — докато най-сетне не го изяли чакалите. И никой не съжалил за него, защото бил човек жесток и несправедлив и причинил много злини, като обирал на игра доверчивите ахмаци.

А Настрадин Ходжа сложил в дисагите спечеленото богатство, прегърнал магарето, разцелувал го силно по топлия нос и го почерпил с вкусни пресни питки, на което магарето доста се зачудило, защото само преди пет минута било получило от стопанина си съвсем друго.

Понеже помнел мъдрото правило, че е по-добре да стоиш надалеч от хора, които знаят къде са парите ти, Настрадин Ходжа не останал в чайханата и поел към пазара… Сегиз-тогиз се обръщал да види дали не го следят, защото не забелязал върху лицата на играчите, па и на самия съдържател печата на добродетелта.

Било му радостно да язди: Сега можел да купа каквато си искал: работилница, две работилници, три работилници. Така и решил да направи. „Ще купя четири работилници: една грънчарница, една сарачница, една шивачница и една обущарница, и ще поставя във всяка по двама майстори, а аз само ще получавам парите. След две години ще забогатея, ще купя къща с шадравани в градината, ще накача навсякъде златни кафези с пойни птички, ще имам две или дори три жени и по трима сина от всяка…“

Потопил се до над главата в сладостната река на мечтите. През това време магарето, което не усещало юздите, се възползувало от дълбоката размисъл на стопанина си и като срещнало по пътя си мостче, не тръгнало по него, както всички други магарета, а свърнало встрани и като се засилило, скочило право през рова. „И когато децата ми пораснат, ще ги събера и ще кажа… — мислел си в това време Настрадин Ходжа. — Но защо летя във въздуха? Мигар аллах е решил да ме превърне в ангел и ми е принадил крила?“

В същия миг искрите, посипали се от очите му, убедили Настрадин Ходжа, че няма крила. Изхвръкнал от седлото, той се бухнал на пътя, пет-шест аршина пред магарето си.

Когато с пъшкане и охкане станал, целият прашен, магарето му, запазило на лицето си най-невинен израз и мърдайки ласкаво уши, се приближило до него, като че го канело отново да заеме мястото си на седлото.

— О, ти, което си ми пратено като наказание за греховете ми и за греховете на баща ми, дядо ми и прадядо ми, защото, кълна се в правотата на исляма, несправедливо би било толкова тежко да се наказва човек само за собствените му грехове!… — подзел Настрадин Ходжа с треперещ от негодувание глас. — О, ти, презрян мелез от паяк и хиена! О, ти, който…

Но в тоя миг се запънал, защото забелязал някакви хора, насядали наблизо, в сянката на един порутен дувар.

Проклятията замрели на устните на Настрадин Ходжа.

Той разбирал, че човек, попаднал пред очите на другите в смешно и непочтено положение, трябва сам да се смее над себе си по-високо от всички.

Настрадин Ходжа смигнал на насядалите и се усмихнал широко, като показал всичките си зъби отведнъж.

— Ехе! — рекъл той високо и весело. — Ама че хубаво полетях! Кажете колко пъти се преметнах, че аз не успях да преброя. Ах ти, палавнико! — продължил той, като добродушно тупал с длан магарето, а в същото време ръцете го сърбели да го нашиба хубавичко с камшика. — Ах ти, палавнико! Той си ми е такъв: само малко да се зазяпаш, и непременно ще ти изиграе някой номер!

Настрадин Ходжа се запревивал от весел смях, но с учудване забелязал, че никой не му приглася. Всички продължавали да седят с наведени глави И потъмнели лица, а жените, които държали на ръце дечица, тихо плачели.