Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Рижавият играч хвърлил заровете и спечелил за седми път.

Настрадин Ходжа решително пристъпил напред, разбутал играчите и седнал в кръга.

— Искам да играя с тебе — рекъл той на щастливеца, взел заровете и бързо, с опитно око ги проверил от всички страни.

— На колко? — попитал глухо рижавият. Ситна треска го тресяла целия: той бързал, искал да вземе колкото може повече от мимолетното си щастие.

Настрадин Ходжа в отговор извадил кесията, отделил за всеки случай в джоба си двайсет и пет танга, останалото изсипал. Среброто звъннало и запяло по бакърената табла. Играчите посрещнали залога с леко развълнуван шум: започвала се голяма игра.

Рижавият взел заровете и дълго ги разклащал, без да се реши да ги хвърли. Всички затаили дъх, дори магарето протегнало муцуна и наострило уши. Чувало се само тракането на заровете в шепата на рижавия играч — нищо друго. И от това сухо тракане премала се разливала в корема и краката на Настрадин Ходжа. А рижавият продължавал да разклаща заровете, като придържал ръкава на халата си, и все не можел да се реши.

Най-сетне хвърлил. Играчите се навели напред и тоз-час се отдръпнали, като въздъхнали всички отведнъж, с едни гърди. Рижавият пребледнял и простенал през стиснати зъби.

Заровете показвали три — сигурна загуба, защото две се пада толкова рядко, колкото и дванайсет, а всичко друго било в полза на Настрадин Ходжа.

Като раздрусал в шепата си заровете, той мислено благодарял на съдбата, която тоя ден била толкова благосклонна към него. Ала забравил, че съдбата е своенравна и непостоянна и може лесно да ти измени, ако много й додяваш. Тя решила да даде урок на самоуверения Настрадин Ходжа и за свое оръдие избрала магарето, по-точно опашката му, украсена на края с бодли и репеи. Обърнато със задницата си към играчите, магарето замахнало с опашка, закачило стопанина си по ръката, заровете изскочили и в същия миг рижавият играч с кратък, сподавен стон рухнал върху таблата и захлупил парите.

Настрадин Ходжа бил хвърлил две.

Той дълго седял вкаменен и беззвучно мърдал устни — всичко се люлеело и плувало пред вторачения му поглед и странен звън пълнел ушите му.

Изведнъж скочил, грабнал тоягата и почнал да налага магарето, като тичал подире му около коневърза.

— Проклето магаре, о, сине на греха, о, смрадлива твар и позор за всичко живо на земята! — викал Настрадин Ходжа. — Не стига, че играеш на зарове с парите на господаря си, ами отгоре на това и губиш! Дано подлата ти кожа окапе, дано всемогъщият аллах ти прати яма на пътя, та да си счупиш краката: кога най-сетне ще издъхнеш, та да се отърва от съзерцанието на мръсната ти муцуна?!

Магарето ревяло, играчите се смеели и най-високо от всички рижавият, който окончателно бил повярвал в късмета си.

— Да играем още — рекъл той, когато Настрадин Ходжа, уморен и запъхтян, хвърлил тоягата настрана. — Да играем още: на тебе ти останаха двайсет и пет танга.

При тия думи той издал напред левия си крак и леко го размърдал в знак на пренебрежение към Настрадин Ходжа.

— Добре, да играем! — отговорил Настрадин Ходжа, като решил, че сега му е все едно: където са изгубени сто и двайсет танга, няма смисъл да се жалят последните двайсет и пет.

Той хвърлил небрежно, без да гледа — и спечелил.

— На, всичко! — предложил рижавият, като хвърлил на таблата изгубените пари.

И Настрадин Ходжа спечелил пак. Ала рижавият не искал да повярва, че късметът му е обърнал гръб.

— На всичко!

Той казвал така седем пъти поред и всичките седем пъти губил. Таблата била пълна с пари. Играчите замрели, само блясъкът в очите им свидетелствувал за вътрешния огън, който ги изгарял.

— Ти не можеш да печелиш толкова пъти поред, ако самият шейтан не ти помага! — извикал рижавият. — Все някога трябва да изгубиш! Тук на таблата има хиляда и шестстотин танга твои пари. Съгласен ли си да хвърлиш още веднъж на всички? Ето парите, които съм приготвил, за да купя утре на пазара стока за бакалницата си — залагам всичките тия пари!

Той извадил една мъничка кесия, натъпкана със злато.

— Сложи на таблата златото си! — извикал разгорещен Настрадин Ходжа.

В тази чайхана за пръв път се играело толкова на едро. Съдържателят забравил своите отдавна кипнали кумгани, играчите дишали тежко и пресекливо. Пръв хвърлил заровете рижавият и веднага замижал — страхувал се да погледне.

— Единайсет! — извикали всички в хор. Настрадин Ходжа разбрал, че е загубен: можели да го спасят само дванайсетте.