Владимир Сорокин - Лазурната мас

— Другари — почна Сталин, — събрали сме се тук по повод на едно уникално, феноменално явление. Светът не ни поднася често такива подаръци. На два пъти вече руснаците от третото хилядолетие се опитват да се свържат с нас. И на два пъти им попречиха. През 1908 година им попречи бездарното царско правителство, през 1937-а — престъпният враг на народа Ежов. Днес обаче, изглежда, хората от бъдещето за пръв път успяха да установят контакт, като изпратиха на нас, съветските граждани, посланието си в този леден конус в деня на откриването на Общоруския Дом на Свободната любов, което е символично само по себе си. Ние строихме този великолепен дворец на любовта, освободена от вековните предразсъдъци, почти шест години. Денят на отварянето на неговите златни двери стана всеобщ празник, триумф на свободата и на новия съветски морал. И именно в този славен ден ние получаваме третото послание от бъдещето. Аз не знам какво ни изпращат нашите праправнуци, но вътрешният ми глас, в който се вслушвам през целия си съзнателен живот, ми подсказва, че това послание е свързано с нашата трудна и с нищо несравнима работа за освобождаването на човека, с онзи велик път, по който е поел нашият велик народ. Затова предлагам да пием за Русия. За Русия от миналото, за днешна Русия и за Русия на бъдещето.

Всички станаха. Сталин протегна чашата си и започна да се чука с най-близките. Под сводовете на Грановитата палата се разля кристален звън. Всички пресушиха чашите си и седнаха.

Масата беше прекрасна: на синьо-бялата домашно тъкана покривка в руски стил беше подредена златната и сребърната посуда на Александър I; обилните руски мезета и богатата храна раздразваха апетита с многообразието си; имаше пушени змиорки и желирана есетра, пастет от еленско и фаршировани лещарки, обикновено кисело зеле и телешки езици с мозък, мариновани гъбки и желирани прасенца с хрян; в центъра на масата се извисяваше златна мечка, която държеше на рамо кобилица с две сребърни ведра — едното беше пълно с черен, масленоблестящ хайвер от моруна, а другото с по-дребен, сивкав — от чига.

Момци с алени рубашки внесоха дървена дъска с горещи филиповски краваи и започнаха да обслужват гостите — слагаха на всекиго от който хайвер си хареса, като мажеха краваите с вологодско масло.

— Без едно можем, с едно не можем! — високо каза Каганович и стана с чаша водка в ръка.

Хитрото му лице, наполовина скрито от права посивяла брада, беше подвижно и плоско като на монголец; малките му очички хвърляха весели искри; в светлосивия си костюм с жилетка, със синьо-зелената си вратовръзка и белия карамфил в петлицата Каганович приличаше на шафер на еснафска сватба.

— Аз, като най-лекомислен сред всички тук присъстващи, а следователно съвсем заслужено най-малко натоварен, както казва поетът, „с чугунената власт държавна“, и като имам предвид нарастването на тоталното ви внимание след всяка гаврътвана тук чаша, внимание към процеса на разтапяне на този зловещ айсберг, бих искал все пак да ви напомня за днешния ден, за неговите непреходни ценности, за главното днешно събитие. Днес, след церемонията по откриването на Дома на Свободната любов, аз веднага го посетих. Скъпи другари! Отдавна не бях ебал с такава самозабрава! На три пъти се изпразних и три пъти плаках, понеже разбрах какво велико дело сме извършили начело с другаря Сталин. Но сега ви предлагам да пием не за нас и за другаря Сталин. А за онези безименни жени, мъже и деца, които покорно и с удоволствие разкрачват прелестните си нозе в общоруския храм на Свободната любов! За тези жени, мъже и деца, другари!

Всички пиха.

— Голям глупак — прошепна пълният флегматичен Шостакович на ухото на кльощавия, вечно болезнено-жлъчен Герасимов.

— И на името на такъв простак да нарекат метрото ни! — измърмори седящият до тях напет албинос Айзенщайн.

— Креатура на Илич впрочем. — Герасимов посегна към близкото прасенце. — Казват, че изцерил Ленин от хемороиди — направо ги изсмукал. На нашата възраст такива неща не се забравят.

— Илич знаеше как да се отблагодари. Не беше като тоя днешния… — Шостакович си бодна гъбка.

— Другарю Толстой, защо не хапвате? — попита Сталин и лапна солидна порция хайвер от чига. — Учените ни предупредиха, че ще се наложи да чакаме дълго.

Толстой — с изпито лице, тих, както винаги скромно облечен — вдигна лорнета си към разтапящата се буца и поклати глава.

— Нищо не мога да хапна, другарю Сталин. Някак… някак ми е страшно до това… нещо.