Владимир Сорокин - Лазурната мас

— Здравей, Савелий — каза магистърът.

— Добре дошъл — кимна Савелий и шумно сръбна от канчето.

Магистърът стоеше с куфарчето в ръка и го гледаше.

— Е, донесе ли я? — попита Савелий.

— Да.

— Колко?

— Единайсет хиляди двеста петдесет и осем платинови грама.

— Ти да беше преброил и милиграмите — подсмихна се Савелий. — Колко са парчетата?

— Дванайсет.

— Нормално. — Савелий допи чая и загъна хляба, салама и захарта в хартията. — Щото твойте юнаци казаха — седем. Седем! Смешна работа!…

Той прибра храната в чекмеджето на масата, избърса запотените стъкла на очилата си и погледна магистъра.

— Сядай, драги. Какво стърчиш като…

Магистърът се огледа къде да седне. Савелий му показа походното легло. Магистърът седна и то изскърца под него. Той сложи куфарчето на коленете си и въздъхна тежко.

— Защо мучиш като стелна крава, драги? Да не се е случило нещо?

— Не, всичко е наред.

— Сериозно? При вас — и всичко да е наред? При толкова паяци в едно шише не може всичко да е наред.

— Савелий, искам да се посъветвам с теб.

— На твоите услуги.

— Разбираш ли… — Магистърът въздъхна. — Не знам откъде да почна. Всичко е така усукано…

— Почни от началото.

— Ти виждал ли си карамелизираната ръка на Сол? На осмо равнище.

— Не само съм я виждал, драги. Поне двеста и петдесет пъти съм я близал, когато бях приемчик. Всяка сутрин след общата молитва. Помолим се на Топлата Земя, после я оближем — и на работа. Хубаво време беше.

— Разбираш ли, през последните осем дни с мен става нещо странно. Ето ръцете ми — виж. — Магистърът показа широките си бели длани с меки пръсти. — И значи всеки път, като ги гледам, ето тук, в китките, виждам детски ръчички. Но златни. Искам да кажа, че във всяка от китките си виждам малка златна детска ръчичка.

— Златна? — попита Савелий.

— То е като живо злато. Не е метал. Подвижни са като нормални детски ръчички, но са златни, с един такъв червеникав оттенък. И тези ръчички си имат свой език. Не е като езика на глухонемите с комбинации от пръсти, а се основава на въртенето на ръчичките. Въртят се около китките си — наляво и надясно, надясно и наляво. Пълни обороти, непълни, половинки, четвъртинки — това им е езикът. Не е сложен. Веднага го проумях.

— Веднага?

— Да, да. Два оборота по часовниковата стрелка е буквата А, два срещу часовниковата стрелка — Е, половин оборот по часовника — О, половин обратно — М, и така нататък. Прост, съвсем прост език.

— И какво ти предават тези златни ръчички?

— Най-различни неща. Понякога са кратки съобщения, друг път — дълги, много дълги текстове.

— И какви са тези съобщения?

— Ами например: „Знай за второто пробождане на Марк.“ Или: „Половината топки карат да опитаме месен картеч.“

— А дългите текстове?

— Точно това е най-необикновеното. И не знам какво значи.

— Що за текстове са все пак?

Магистърът извади от вътрешния джоб на сакото си няколко листа и ги разгъна.

— От вчера почнах да записвам. Това е най-краткият. Ето, чуй…

— Дай аз да си го прочета. — Савелий взе листовете, сложи ги на масата и почна да чете.

В един и половина през нощта академиците Ландау и Сахаров вече бяха в Кремъл. Изследваха буцата лед с рентген и видяха, че вътре има чудовище с куфарче на коленете. Взеха проби от леда, но не откриха нито отрова, нито радиация. Реши се буцата да бъде внесена в топло помещение, където да се изчака пълното є разтапяне, та да могат да огледат замразеното чудовище. Сталин предложи това да се съвмести с вечеря. Внесоха ледения конус в Грановитата палата и го сложиха в огромна бакърена тава, донесена от Монетния двор. Около него застанаха четирима бойци с автомати. До тях на два стола седнаха двамата професори — микробиологът и физикът релативист.

Освен Молотов, Ворошилов, Берия, Микоян, Ландау и Сахаров Сталин покани на вечерята Булганин, Каганович, Маленков, княз Василий, производителя на захар Гуринович, писателите Толстой и Павленко, композитора Шостакович, художника Герасимов и кинорежисьора Айзенщайн. Берия запозна гостите със същността на нещата.

Когато всички седнаха на дългата, изискано сервирана маса, Сталин стана с чаша шампанско в ръка. Беше облечен с тъмен бутилковозелен костюм, идеално подчертаващ стройната му фигура; косата му бе гладко вчесана и намазана с брилянтин; снежнобялата му яка бе прихваната с широка диамантена лента с прочутия трийсеткаратов изумруд, подарен на вожда от шаха на Иран; породистото му изваяно лице бе озарено от бодро внимание към случая.