Владимир Сорокин - Лазурната мас

Ашот излезе и се върна с малък охлузен куфар от свинска кожа. Зигон го отвори и наслага в него лазурната мас. В хола веднага притъмня. Зигон вдигна куфара, отиде в кабинета си и се заключи.

Кабинетът беше малък, но уютен: тапицирани със зелено сукно стени, мека мебел, махагоново писалище. Зигон отиде до писалището, пъхна едно ключе в бронзовия часовник без стрелки на него, завъртя го. Изщрака пружина, чу се бръмчене и писалището се отмести. Отдолу се видя проход. Зигон заслиза по витата дървена стълба. Слизането беше кратко — стълбата го изведе в голяма полутъмна зала с мраморен под и мраморни стени. В залата имаше десет мраморни маси, на които седяха плешиви мъже с черни костюми. На масите светеха зелени лампи. На стената бе закачен осветен в зелено герб от планински кристал, яспис и гранит: човек, съвкупяващ се със земята.

— А, господин Зигон! — възкликна един от плешивите. — Най-сетне! От сутринта ви чакаме! Господа!

Плешивците наставаха и сдържано кимнаха.

— Толкова се радваме, че дойдохте! Просто не си представяте колко се радваме! — Човекът забърза към Зигон и силно стисна ръката му. — Андреев! Казвайте бързо — наред ли е всичко, или не? Една дума само!

— Да — каза Зигон.

Андреев възторжено стисна очи и тръсна мъничката си глава.

— Великолепно… Господа! Господа! Стана! Нека поздравим безстрашния и решителен господин Зигон!

Плешивците заръкопляскаха. Андреев настъпи един мраморен педал и пред стената на залата, точно под герба, изникна мраморна трибуна.

— Заповядайте, господин Зигон!

Зигон се качи на трибуната и притисна куфара към гърдите си. Възцари се пълна тишина.

— Трудно ми е да говоря, господа — почна Зигон. — Трудно ми е като човек, трудно ми е като член на нашия орден. В този куфар е онова, заради което всички ние… ние… не…

И млъкна, и пребледня. Главата му се затръска, лицето му се сгърчи, побелелите му ръце се вкопчиха в куфара. Зигон шумно издиша, пое си дълбоко дъх и изведнъж запя с нисък, богат бас:

— Нееее! Не! Неееее! Неее! Неееееееее! Не! Не! Неее! Неееее! Не! Неееееееееееееее! Не! Не! Не! Не! Неееееее! Не! Нееееееееееееееееееееееееееееее! На! Не! Нееее! Неее! Неееееееееее! Не! Не! Не! Нееее! Не! Неее! Не! Не! Не! Неееееееее! Нееееееееееее! Не! Не! Неееееее! Не! Не! Не! Не! Не! Не! Неееееее! Не! Не! Неееееееее! Неееее! Не! Не!

Слушаха го със стаен дъх. Лицето на Зигон беше почервеняло от напрежение, на челото му изби пот и закапа на едри капки по охлузената кожа на куфара. Зигон пееше с невероятно въодушевление, сочният му бас изпълваше кънтящата зала. Мина час. После втори. Лицето на Зигон почна да пребледнява, потта, която капеше като дъжд, пресъхна, гласът му започна да отслабва, в него се появиха първите признаци на прегракване. Мина още един час. Лицето на Зигон посивя, под очите му се очертаха сини кръгове, устните му се обезцветиха и от устата му вече не излизаше дълбок бас, а глухо клокочещо грачене. Мина още един час, после още един и още един. Зигон стоеше на трибуната, лицето му беше като от сивозелен камък, очите му се бяха подбелили и просветваха в полумрака. Устата му се отваряше сякаш самичка, независимо от тялото, и от нея се изтръгваха странни нечовешки звуци. И звучаха дълго, много дълго — мраморната минутна стрелка още три пъти описа кръг. Най-сетне от отворената уста на Зигон не излезе нито звук. Андреев с олюляване отиде до масата си, издърпа чекмеджето, извади златен пистолет с мраморна дръжка, внимателно се прицели и стреля.

Мраморният куршум улучи Зигон в устата. Той потрепна и без да затваря уста, рухна.

— Седнете, господа — каза Андреев, като отпусна пистолета, и всички с облекчение седнаха на мраморните си столове с възглавнички от зелено кадифе.

Андреев прибра пистолета в чекмеджето, отиде до трупа, който все още стискаше куфара, извади от джоба на убития диктофона, взе куфара и някак замаяно се запъти към изхода.

— Арсений, ами декларацията? — попита един от седящите.

— Две минутки, господа. И ще продължим — каза Андреев, без да се обръща, дръпна дръжката на масивната мраморна врата и излезе от залата в коридора. Тук беше светло от матовите плафони на тавана, лъскавият лакиран под беше застлан със зелена пътека. Андреев тръгна по нея, зави в първата чупка, спря пред една резбована дъбова врата и почука.

Отвори му плешив човек с черен костюм.

— Заповядайте, Арсений. Магистърът ви очаква.

Андреев влезе в чакалнята. Секретарят отвори вратата на кабинета и го въведе вътре. Зад едно огромно чисто бюро седеше магистърът — възпълен широкоплещест мъж с бял костюм и гладко избръснат череп и бузи.