Владимир Сорокин - Лазурната мас

— Може да не си разбрал нещо — каза Николай.

— Прочел съм повече книги от всички вас заедно. Той ни прати за ново оръжие, нали така?

— Да.

— А това какво е? — Иван ритна с валенката си чувала с лазурната мас.

— Ми ако точно това е оръжието? — попита Малкия Коля. — Глей как свети!

— Това е гориво за някакъв си реактор на Луната — мрачно отрони Иван.

— Ами некурвенското оръжие? — Фьодор зачовърка зъбите си. — Него къде го?

— На майка ти в путката. — Иван вдигна яката на кожуха си, отпусна се в ъгъла и заспа.

— Абе… — Сергей се почеса. — Трябваше курвенско да взимаме, като няма некурвенско. Видяхте ли им автоматите? „Циклоп“ се казват.

— Направо ме е страх да те слушам, братко Сергей — каза Николай и поклати глава. — Наистина ли си решил да се омърсиш? Да пипнеш курвенско? Да нарушиш завета?

— Не ща да се мърся, братко Николай. Обаче втора зима на еленско и кедрови орехи караме. Днеска целият НЗ се профукахме в тоя бункер. С какво ще ги стреляме тия елени, с хуя си ли? Преди май месец селитра изобщо не можем да изровим. Пак ли да ядем червеи като ланшната пролет?

— Ох, не ми говори за червеи, братко — измуча Фьодор. — По-добре на див чесън да караме, отколкото да се тъпчем с червеи.

— Оооох! — прозина се Малкия Коля. — И аз не знам как жив останах. Слава на Земята, точно навреме ни насочиха: таман бяха седнали да ядат. Иначе щяха да ни попилеят с техните циклопи. Като се приберем, ще целувам краката на брат Ванюта.

— Не ни насочи Ванюта, брат Алекс ни насочи.

— Той ли?

— Че той я! Кой друг вижда през твърдото?

— Мъдрец е той, Земята сила да му даде.

— Колко минахме, Карпо?

— Спи, братко — басово се обади Карпо от кабината. — Бавим се — срещу вятъра сме сега! И сняг забръска.

— Е, това поне е хубаво — ще заличи следите…

Стигнаха планината чак на разсъмване. Бялото северно слънце се показа само за малко над наръбения бял хоризонт. Осветената от него планина се извисяваше могъщо над околните хълмове. Широката є основа беше обрасла с кедър и лиственици, кръглият є връх блестеше, затрупан с девствен сняг.

Когато спряха в скривалището, умореният, подпухнал от безсъние Карпо изключи двигателя и каза:

— Стигнахме, слава на Земята. Ставайте!

Спящите братя се размърдаха.

— Ох, Земьо майчице, прибрахме ли се вече?

— Ма и ти, Карпо, като в майчина люлка ни докара…

— Ех, братя, пък аз пак лятото сънувах. И значи сме излезли за мечи ягоди, вървим през гората, а брат Марко пее ли, пее…

— Закъснели сме за храна, мен слушайте…

Всички слязоха от снегохода. Фьодор взе чувала с лазурната мас, която светеше и на слънце през грубото платно също както и на тъмно. Необикновената неземна светлина накара братята да млъкнат.

— Да… — Иван се изсекна на снега. — Може пък и да не сме се хабили за нищо. Чудно нещо е това. Ама дали ще свърши работа?…

— Отхвърли си съмненията, братко Иване — каза Николай. — Тепърва ще има да те хвалят.

— Щом казваш! — изхъмка Иван и тръгна нагоре. Снегът скърцаше под краката му.

Братята тръгнаха подир него. Изкачването беше дълго. Беше валял сняг и на места пътеката съвсем я нямаше. Иван вървеше напред и проправяше пъртина. Когато стигнаха до входа на запуснатата мина, той свали ушанката си и избърса с нея зачервеното си потно лице.

— Уф… поемете си дъх.

От снега стърчаха ръждясали парчета метал — релси, части от вагонетки. Братята приклекнаха кой където намери да си отпочинат. Лицата им станаха сериозни; не се гледаха. Ниското слънце студено осветяваше грубите им лица. Седяха дълго. Накрая Иван въздъхна и тихо каза:

— Е, да влезем, братя.

Всички станаха и влязоха през полуизгнилите отворени врати на мината. Беше сумрачно; ръждивите, почти неразличими релси потъваха в тъмнината. Братята тръгнаха по тях и след около двеста крачки стигнаха до подемниците. Иван опипа с ръка в тъмното, намери факла от къса тояга с навит на върха парцал, секна огън с огнивото. Парцалът замъждя. Иван отвори вратата на подемника.

— Пръв влез, братко Фьодоре.

Фьодор застана на прага на кабината и погледна надолу. Нямаше платформа. Но имаше няколко вързани за стоманените ферми въжета. Фьодор хвърли чувала с лазурната мас и той падна на дъното. Виждаха го как смътно и синкаво мъждука и осветява широката странична галерия.

Фьодор се хвана за едно от въжетата и се спусна надолу. След него се спуснаха и останалите. Иван сложи резето на вратата на подемника и слезе последен. Седмината за секунда останаха неподвижни до въжетата, после свалиха шапките си, коленичиха и шест пъти целунаха твърдия под на галерията. Иван взе чувала, метна го на гръб и тръгна напред — към някакви мъждеещи в мрака светлинки.