Владимир Сорокин - Лазурната мас

— Да ти помогна, Ваня? — попита Николай.

— Режи от другите — изсумтя Иван и почна да пори гърба на Достоевски-2.

Николай също извади ножа си и го заби в кръста на Толстой-4. Иван през това време внимателно отпори от гърба на Достоевски-2 дълго парче, пусна го в чувала и подвикна на другите:

— Кво зяпате? Режете, режете!

Николай изкара едно парче, вдигна го пред очите си. Маста освети покритото му с белези и пъпки лице.

— Глей ти! — ухили се той с изгнилите си зъби.

Малкия Коля се наведе към парчето и го помириса.

— На гъби ми мирише…

Николай също го помириса.

— Не. Не е на гъби. На мляко мирише.

— На мляко ли? — засмя се Малкия Коля. — Че ти кога си виждал мляко?

— Хайде на работа! — Иван пусна в чувала още едно парче.

Братята се наведоха над телата. Известно време рязаха мълчаливо.

— Свършихме май… — Иван пусна в чувала последното парче. — Ти ще го носиш, Фьодоре.

Високият широкоплещест Фьодор нарами чувала.

— Не е чак толкоз тежък.

— Качвайте се горе и ме чакайте — нареди Иван.

Братята излязоха.

Иван ги изпрати с поглед, после се обърна към кльощавия, който стоеше в ъгъла.

— Борис Глогер! Ела тук!

Кльощавият пристъпи към него. Иван извади от пазвата си окачен на връвчица диктофон, натисна копчето и попита:

— Каква е тая лазурна мас?

Глогер погледна тънките си пръсти.

— Лазурната мас е… вещество от LW-тип.

— На руски ми говори. Какво е това LW-тип?

— Свръхизолатор.

— Какво е това свръхизолатор?

— Вещество, чиято ентропия винаги е равна на нулата. Температурата му винаги е постоянна и е равна на температурата на тялото на донора.

— За какво се използва?

— Засега за нищо.

— За какво ви е тогава?

— Трудно е да ви обясня в плюс-позит…

— Не ми се бъзикай, нямам време! Давай бързо, на руски и по въпроса!

— Рипс… Космос… Това вещество е било получено случайно при пробна реконструкция на скриптори… тоест лица, които записват фантазиите си на хартия.

— Писатели, така ли?

— Да… навремето са ги наричали така.

— И какво?

— И… това вещество… тоест, рипс… откриването на свръхизолаторите е довело до откриването на четвъртия закон на термодинамиката.

— И какъв е тоя четвърти закон?

— Във веществата от LW-тип ентропията е постоянна и не зависи от промените на температурата в околната среда. И формулата… аз всъщност не разбирам много от точни науки… така че не съм в плюс-директ…

— Какъв си?

— Биофилолог. Специалист по логостимулация.

— А къде са ви техничарите?

— Вие ги убихте.

— И не знаеш за какво ви е лазурна мас?

— Има проект. На МО. Не знам подробности… но, цзюй уо кхан лай… на Луната правят реактор, реактор за постоянна енергия. Правят го като пирамида… пирамида от свръхпроводници 5-о поколение и лазурна мас… на пластове… на пластове… и той ще реши плюс-директно проблема за вечната енергия.

— Реактор? И това е всичко?

— Как така „всичко“?

— Искаш да кажеш, че тая лазурна мас се използва само в тоя реактор?

— Засега — да.

— А други приложения? Военно например? Не може ли да стане на оръжие? На някакви бомби?

— Не знам… не е ставало дума за това… никой не е мислил да прави оръжие от нея.

— А някаква отрова? Нещо за масово поразяване?

— Не. Тя не е отровна. Просто атомната є структура не е съвсем обикновена.

Иван се навъси и се почеса по слепоочието.

— Не гори ли поне?

— Не, не. Може да се реже, да се дели на молекули даже, но тези молекули винаги ще са изключени от процеса на енергийна обмяна.

— И за чий хуй си рискувах живота тогава? — попита Иван и изключи диктофона.

— Не… не разбрах. — Глогер попипа големите си розови устни.

— И аз не разбрах нищо! — Иван въздъхна тежко, смъкна рязаната пушка от гърба си, извади един патрон и я зареди. — Кажи бе, скелет, ти би ли пратил брат си на смърт заради някаква си идиотска лазурна мас?

Глогер погледна окървавените тела в инкубатора.

— Не.

— И аз. — Иван стреля в челото му.

Мозъкът на Глогер се разпльока на монитора с инструкциите по проекта. Слепоочната му пластина тупна на мекия под.

Връщаха се по тъмно. Допотопният снегоход, правен още по времето на СССР, замаскиран отгоре с борчета, ги друсаше на североизток. Карпо караше. Мустафа беше стиснал между краката си сушен еленски бут, режеше от него дълги тънки парчета и ги раздаваше на останалите.

— Като се върнем, ще си поприказвам аз с Ванюта — изсумтя Иван. — Ние да не сме му подлоги на него!