Владимир Сорокин - Лазурната мас

— Интересно. — Сталин се обърна към Сахаров, който пиеше квас от сребърен кърчаг.

Широкоплещестият снажен Сахаров стана и с привично движение на голямата си смугла ръка приглади подкастрената си рижа еспаньолка.

— По този въпрос ние с Лев Давидович имаме някои принципни разногласия. Ще се постарая да обясня нещата по-просто. В съвременната релативистка физика има три концепции за мекото време: на Ландау, на Хайзенберг — и двете след феномен-37 и днешните събития вече не издържат никаква критика, и третата, моята. Концепцията на Ландау се основава на твърдението, че мекото време е подвижна лакуна в строго структурирания времеви поток. По-просто казано, че прилича на подводно течение в река: докато човек плува на повърхността, той се движи заедно с реката, но щом се гмурне, започва да се носи срещу течението. Достъпно ли обяснявам, другари?

— Достатъчно достъпно — кимна Сталин. — И с какво в теорията на другаря Ландау не сте съгласен?

— Не съм съгласен по принцип с концепцията за времето като линеен поток. Времето не е река.

— Ми какво е? Блато ли? — попита Каганович.

— Според мен времето прилича на огромна безкрайна зелка, чиито листа са годините, часовете и микросекундите, в които живеем. Всяко събитие в нашия свят е прикрепено към конкретен лист от тази зелка и го обитава, да речем, като листна въшка. А мекото време е червеят, който може свободно да си проправя дупки в зелката и да се мести из нея.

— И да пренася листните въшки на мазния си гръб? — попита Сталин.

— Точно така, другарю Сталин! — засмя се Сахаров и показа ледения конус. — И ето я една от тези въшки, bitte, meine Herrschaften!

Всички се разсмяха.

Една размръзнала се буца лед падна от конуса в тавата и тя дълбоко изкънтя.

Всички млъкнаха.

— Сърди се, че го нарекохме въшка — каза Сталин и всички пак се разсмяха.

Сталин вдигна чашата си и понечи да стане, но седналият до него Берия го хвана за ръката и промълви:

— Нека аз да кажа, Йосифе.

— Отстъпвам пред силата на тайната полиция — усмихна се Сталин.

Берия стана. Държеше чаша херес — любимата си напитка.

— Приятели. Бих искал да кажа няколко топли думи за нашите изключителни съветски учени, двама от които присъстват тук. Благодарение на нашата наука Съветската страна от изостанала аграрна империя се превърна в индустриален гигант. Благодарение на нашата наука нашият народ вече има ядрен щит, способен да възпре всеки враг. И накрая, нашите учени почти стигнаха до отговора на загадката за феномена на времето. Представяте ли си какво ни чака нас, всички нас, когато съветските хора се научат да управляват времето? Лично аз съм хладнокръвен човек и не съм подвластен на емоциите. И въпреки това, другари, направо ми секва дъхът, когато мисля за тези неща. Да пием за нашите учени!

Всички станаха и пиха.

— Ясно. Значи в спора между другарите Ландау и Сахаров трябва да се роди истината? Така ли, другарю Сахаров? — Сталин седна, взе си парче белорибица, взе си и хрян с една златна лъжичка.

— Ganz Genau, Genosse Stalin! — Сахаров захрупа една кисела краставичка.

— Okay, Genosse Sacharoff. — Сталин намаза белорибицата с хрян, отряза си парченце и го лапна. — От една страна — истината ще излезе наяве. От друга — един от вас ще бъде принуден да констатира: Ich habe meine Sache auf Nichts gestellt.

— В науката без това не може, другарю Сталин! — живо закима Ландау. — Всяко фундаментално откритие се предшества от много грешки. За щастие в съветската физика има кой да ги поправи.

— И слава Богу, другарю Ландау. За жалост на нас, съветските политици, ни остава единствено да завиждаме на вас, съветските физици.

— Не ви разбирам, другарю Сталин — усмихна се кръглоликият Ландау. — На какво има да ни завиждате?

— На методите за поправяне на грешките, другарю Ландау. Хайде да предположим, че другарят Сталин е сгрешил при решаването на националния или селския въпрос. И как да поправим другаря Сталин?

Всички го гледаха мълчаливо.

Сталин огледа гостите си с живите си очи, които сега блестяха по-ярко от обикновено.

— Е? Защо мълчите?

— Ами… — Толстой се размърда нерешително. — Сигурно трябва да ви посъветваме… да ви покритикуваме.

— Да ме критикувате? — Сталин вдигна красивите си вежди и бързо наведе глава, готов да се разсмее със знаменития си Сталинов смях.

Този смях беше особен и не приличаше на никой друг. По раменете на Сталин премина тръпка, красивата му глава се разтърси, Сталин рязко я отметна, облегна се на стола, със съскане пое въздух през зъби и бързо се наведе напред, като издаде невероятен звук, напомнящ рев на тюлен; после пак се дръпна назад, пое въздух и зарева; люшканията му станаха по-бързи, ревовете му се скъсяваха и ставаха все по-отривисти, превръщаха се в нещо като грухтене; после тялото му се заблъска между масата и облегалката на стола и грухтенето премина в непоносимо, пукащо тъпанчетата квичене, Сталин сякаш застина в гърч, цялото му тяло трептеше ситно-ситно, главата му постепенно се вдигна и се отметна назад, изцъклените очи на пребледнялото му като платно лице се втренчиха в ниския таван и от широко отворената уста на вожда се изтръгна нечовешки вик: