Владимир Сорокин - Лазурната мас

— Не всички врагове са добри мъртви — отбеляза Сталин и опита поднесеното му вино. — Препоръчвам на всички „Киндзмараули“ 45-а година.

Слугите забиха в гърба на свинята десетина чифта ножове и вилици и се дръпнаха до стената.

— Заповядайте, другари — покани Сталин присъстващите. — На самообслужване. Кой каквото си хареса. Печеното свинско с картофи — това е то истинската съветска храна.

Всички наставаха и започнаха да си режат парчета.

Влезе Толстой. Тясното му бледо лице беше спокойно; долната му устна беше подпухнала; по сакото му имаше следи от пастет и кръв.

— Сядайте, другарю Толстой — кимна му Сталин.

Толстой отиде до мястото си и седна.

Молотов пльосна в чинията на вожда голямо парче месо.

— Вземи го ти, Вячеславе. — Сталин побутна чинията си към него. — От Троцки ям само ушите.

Членовете на Политбюро се засуетиха и в чинията на вожда се озоваха две тъмнокафяви свински уши.

— Обаче така и не пихме за истината — напомни Ворошилов и вдигна чашата си с „Киндзмараули“.

— Да-да! — размърда се Молотов. — Йосифе, ти забрави най-важния тост днес.

— Кой? — Сталин разсеяно присви очи.

— За правдата и истината. Тостът на Анастас — напомни му Молотов.

Сталин го погледна внимателно и попита:

— Що е истина?

— Истина ли? — Молотов се засмя и големите му бели зъби лъснаха. — Ами… истина.

— И все пак? — Сталин го гледаше в очите.

— Истината крепи света — сериозно отговори Молотов.

Сталин въздъхна отвратено и се обърна към гостите си.

— Някой може ли да даде точно определение на истината?

Всички мълчаха.

Сталин изчака минута, после вдигна чашата си.

— Не си струва да се пие за това, което е неопределимо.

— За какво да пием тогава? — предпазливо попита княз Василий.

— Стига вече наздравици — каза Сталин и мълчаливо пресуши чашата си.

Всички последваха примера му.

— Разкошно вино! — Шостакович чак млясна от удоволствие. — Обаче не мога да разбера едно нещо — много пъти съм бил на Запад, но никога не съм виждал по магазините им нашите грузински вина. Никога! Защо тези плутократи не ги продават?

— Буржоата обичат френските вина — каза Микоян и лапна сочно парче свинско.

— И в краен случай — италиански или испански — кимна Айзенщайн.

— Вкусът на плутократите е развален от католиците — обади се и Каганович. — Причастието им винаги е сухо. А при нас е сладък кагор.

— И пак затова не понасят и полусладкото шампанско — промърмори Берия.

— И все пак странно, другари. — Шостакович вдигна празната си чаша и един от момците с червените рубашки веднага я напълни. — Такова хубаво вино — и да не го пият!

— Цялата работа е в захарта. Само в захарта. Грузинското грозде е прекалено сладко за плутократите. — Каганович досдъвка и преглътна. — Те са диабетици. До един.

Гостите се разсмяха.

— Изобщо не е в захарта — каза Сталин. Режеше едното свинско ухо.

— Ами в какво, другарю Сталин? — попита Шостакович.

— През 46-а черпих Дьо Гол с най-отбрано „Ахашени“. Изпихме една бутилка, почнахме втора. Why not, fuck you slouly? Допиваме втората, носят ни трета. И Дьо Гол пита: „Йосифе, какво е това вино?“ Казвам му: „Ахашени“. Не ти ли харесва?" — „Харесва ми — казва, — на мен лично много ми харесва. Но никога няма да се хареса на французите.“ — „Защо?“ — питам го. „Защото има привкус на кръв.“ И това беше краят на разговора ни. Нищо не каза за захар тоя Couillon de Couillon. Обаче всяка Коледа му пращам каса „Ахашени“. А той на мен — каса от любимото си бургундско „Chardonnay“.

— Че какво друго да чакаш от тия жабари! — Каганович махна презрително с ножа си.

— А от чифутите? — попита Сталин и захруска парче ухо.

— Аз впрочем съм евреин, Йосифе — малко притеснено се усмихна Каганович.

— Аз също — отговори Сталин. — Но само наполовина. Маленков, какво става със стоманата?

— В какъв смисъл, другарю Сталин?

— В такъв. — Сталин вдигна недояденото свинско ухо от чинията си и го показа на Маленков.

Всички се смълчаха. Само Толстой, без да обръща внимание на никого, настървено режеше, лапаше и дъвчеше, като мляскаше и мърмореше нещо нечленоразделно.

Маленков избърса устата си със салфетката и стана.

— През първото тримесечие нашите пещи ще дадат не по-малко от два милиона тона стомана, другарю Сталин.

Сталин мълчеше и разглеждаше свинското ухо.

— Интересно… — каза той след проточилата се пауза. — Това тук е печено свинско ухо. Ако го гледаме от нормално разстояние. А ако го приближим съвсем до очите си… — той доближи ухото до блестящите си очи, — тогава човек може и да не знае, че това е просто печено свинско ухо… Виждаме такава поразителна картина… планини… залети с лава планини… разтопени, като че ли някой е хвърлил върху тях водородна бомба… — Той вдигна глава. — Сахаров! Нали вие работихте върху водородната бомба?