Мартин Скот - Траксас

— За дълговете на това приятелче, несъмнено.

Естествено. Имаше ли някой в града, който да не знае?

Цизерий даде знак на помощника си. Помощникът извади натъпкана кесия, отброи десет златни монети и ги подаде на Карлокс.

— Изчезвай — нареди преторът.

Нещастният Карлокс. Неочакваният обрат на събитията го накаpa да се почувства тъжен като ньоджанска курва. Тръгна си прегърбен. Смълчаните главорези го последваха.

Надигнах се, преизпълнен с благодарност към Цизерий. Той ме погледна с видимо неодобрение, след което ми изнесе кратка лекция за вредата от хазарта, особено за онези, които не умеят да печелят.

— Парите ще бъдат удържани от хонорара ти.

Изглеждаше безупречно в дългата си снежнобяла тога. Съобщи ми тържествено, че всички обвинения срещу принцесата са снети.

— Казаха на консула, че убиецът на дракона е орк от тукашното им посолство и че очевидно става въпрос за техни вътрешни боричкания за власт. Стражите открили труповете им в залива край Дванайсет сезона. — Всичко това, разбира се, беше измислица. Набързо стъкмена история, за да бъде оневинена принцесата — несъмнено, дело на епископ Гзекий. — Орският посланик беше възмутен от новината, но премълча, след като се разбра, че са открили още няколко трупа на орки там, където въобще не им е мястото — в една от църквите. Кралят остана доволен, като узна, че дъщеря му не е замесена в никакви престъпни действия. С други думи, всички са доволни. Ти също, предполагам?

Възразих, че не съм, и му разказах набързо събитията от последните дни, включително и за срещата ми с епископа. Преторът се смая, когато разбра кой е стоял зад всичко това. Предположих, че Гзекий вече няма да може да разчита на солидна подкрепа от страна на претора. Разбира се, той щеше да разбере откъде е изтекла информацията, но едва ли щеше да ми направи нещо, след като разполагах с такъв солиден гръб. Ще не ще, преторът бе длъжен да признае, че си бях свършил работата. Принцесата беше невинна. Скоро всички в Тюрай щяха да узнаят, че зад кражбата на Воала стоят злите орки. Е, това не беше съвсем далеч от истината. Наистина всичко тръгваше от тях — те бяха наели Гликсий да свърши тази работа, макар че след това събитията бързо бяха излезли извън неговия контрол.

Преторът ми каза, че вече били разказали на ньоджанския посланик за участието на орките в убийството на Атилан. Умен ход наистина. Така поне за известно време Тюрай можеше да си отдъхне.

Дали убиецът беше младият свещеник, когото бях срещнал пред къщата на Атилан, или мръсната работа я бяха свършили елфите — това не зная. Предполагам, че са били елфите. Но какво значение имаше, след като бяхме стоварили всичко на главите на нещастните орки?

— Сигурно си даваш сметка, че нашите приятели — елфите, дето ни изпратиха Воала, не са никак доволни. Може да си измихме ръцете с орките, но от Воала все още няма и следа. Ти знаеш ли къде е? — попита Цизерий

Поклатих глава. Очаквах да ме притисне — не бях забравил как консулът Калий ме беше обвинил в лъжа, — но той, изглежда, бе готов да ми повярва.

— Е, не мога да очаквам от теб да знаеш всичко. И без това съм ти задължен, че спаси сина ми от затвора и отърва принцесата. — Той се приготви да си върви, но спря при вратата. — Принцеса Ду Аканска ме помоли да ти предам най-искрените й благодарности. — И излезе. Докато затваряше вратата, отвън нахлу пушек от горящите къщи.

Завъртях доволно глава. Не беше никак зле. Принцесата ме харесваше. Може пък да успеех да се изкатеря обратно по социалната стълбица. Не много, само колкото да се измъкна от помията на Дванайсет морета. Макри се появи в мига, когато преторът изчезна. Бас държа, че беше подслушвала на вратата.

— Траксас, май късметът ти се върна. Всички са доволни от теб. Градските власти, кралската фамилия — дори Братството ще те остави на мира.

Кимнах. Така си беше. Животът вече изглеждаше по-различен. Враговете ми бяха победени. Като се изключеше Гликсий Драконоубиеца — ако бе оцелял по време на бунта — и Приятелският кръг. Но това все щях да го преживея.

Ритнах с крак нещо, което се въргаляше на пода. Беше бутилка бира. Отворих я и отпих юнашка глътка, след това се загледах през прозореца към разрушенията отвън.

— Не изглеждаш особено доволен — отбеляза Макри.

— Доволен съм.

— Да де, ама си намръщен като ньоджанска курва.

Вдигнах пак бутилката.

— Макри, мразя да ми казват какво мисля и как се чувствам.

Тя вдигна учудено вежди. Дали пък не се беше обидила?