Мартин Скот - Траксас

— Въобще не заминаваме — уверих го. — Търсим едни елфи. Да имате подобни на кораба?

Той ме изгледа с безразличие — универсален знак в Тюрай, че работата мирише на рушвет. Подадох му един гуран.

— Вървете по палубата. Каютата отпред. Отплаваме след три минути, независимо дали сте на борда, или не.

Двамата с Макри затичахме по палубата, всявайки смут сред моряците. Повечето от тях носеха рани за спомен от вчерашните размирици.

Отпред имаше само една каюта. Изритах безцеремонно вратата и нахлухме вътре. Тъй като не бях подготвен за онова, което последва, спрях стъписано на прага.

Извадих сабята от ножницата, макар че засега не виждах никаква непосредствена заплаха. Нямаше никого — освен двама мъртви елфи, прободени в гърдите. Не зная дали остриетата бяха засегнали сърцата, тъй като не разбирам нищо от елфическа анатомия. Тъй или иначе, крайният резултат бе фатален.

Зърнах мимолетна сянка на тъга върху лицето на Макри при вида на младия лечител, проснат безжизнено на пода, но животът отдавна я бе приучил да среща смъртта спокойно. Аз самият не бях толкова натъжен, колкото учуден. Ако се съдеше по спокойствието, което цареше на борда, никой не знаеше за случилото се. И все пак едва ли беше лесно да бъдат убити съвсем безшумно двама млади и здрави елфи. Огледах оръжията. Малки метателни ножове, които си бяха свършили работата преди жертвите да разберат какво става.

— Изглежда, са си намерили майстора — изсумтях и се заех да тършувам из каютата.

Намерих чувалчетата с дуа натикани под койките. От Воала нямаше и следа. В този момент дочух свирката на боцмана, който известяваше, че корабът потегля. Щеше ми се да взема чувалчетата, но не исках да привличам ничие внимание. Забелязах на пода разпиляното съдържание на торбичката на лечителя. Почти веднага разпознах няколко листенца лесада между останалите треволяци и ги прибрах.

— Да не отиват на вятъра — обясних на Макри. — Много ги бива за махмурлук.

— Не е необходимо да ми го казваш. И няма защо да се оправдаваш — те са мъртви.

Излязохме и закрачихме по палубата, сякаш нищо не се е случило.

— Не трябва ли да кажем на капитана, че двама от пътниците му са мъртви?

— Защо? Само ще си създадем проблеми. Знаеш ли какво ще стане, ако властите узнаят за убитите елфи? Ще обърнат кораба наопаки. Ще минат седмици преди да му позволят да отплава. А през това време ние ще киснем в тъмницата и ще отговаряме на глупави въпроси. Като разбере, ще ги пусне тихомълком в морето. Сигурно са си платили билетите. Освен това му оставихме шест чувалчета дуа, с които да си уталожи безпокойството. Мисля, че така е най-добре за всички.

Чувствах се на предела на силите си.

Улица „Квинтесенция“ бе неузнаваема. Къщите бяха изгорели до основи. Каруците на моргата не бяха стигнали дотук и труповете вече бяха почнали да се разлагат. „Възмездяващата секира“ бе пострадала сериозно, но все още се държеше.

Изкатерих се по стълбите и се проснах на кушетката.

Карлокс беше целият подут от ритника ми. И се беше навел над мен със сабя в ръката.

— Не са ли те учили да чукаш на вратата? — изръмжах.

— Беше отворена — отвърна той.

Все още лежах на кушетката. Върхът на сабята му беше опрян в гърлото ми. Беше си довел подкрепление от петима. Изглежда, идваха за парите, които им дължах. И които все още нямах.

— Оркската кучка излезе — изсумтя доволно Карлокс, сякаш бе прочел мислите ми. — Мангизите у теб ли са?

— Всеки миг ще дойдат. Трябваше вече да ги донесат.

Което не беше далеч от истината. Цизерий ми дължеше солидна сума, задето бях отървал синчето му, а да не забравяме и благодарността на принцесата. Съмнявах се обаче, че всичко това ще трогне Карлокс. Умираше си от желание да му кажа, че нямам парите.

— Приготвил ли си някоя магийка? — попита той, уверен, че този път не разполагам с нищо подходящо. — Не? Ама що за магьосник си ти? Бива те само да залагаш. Всъщност и там се провали. Сигурно щото нямаш късмет. Днес ще ти е най-лошият ден, дебеланко.

Един от главорезите се изсмя.

— Какво става тук? — попита откъм вратата познат глас. Беше Цизерий. Не си бях представял, че мога толкова да му се зарадвам. Той влезе в стаята и се огледа навъсено.

— Е? — попита той. Карлокс го гледаше смутено. Цизерий беше твърде важна клечка, за да не му угажда, а и традиционалистите често използваха Братството за мръсната работа.

— По личен въпрос, преторе — измуча Карлокс сконфузено.