Мартин Скот - Траксас

— Някой, който умее да се прокрадва. Който е наистина добър в това.

— Като например?

— Като елфите. Дявол го взел! Елфите, разбира се! От самото начало се натъквам на тях. Нищо чудно, че изникваха на най-неочаквани места. Били ме наели да помагам, разбирате ли! Принцесо, мога ли да използвам каретата?

Тя кимна. Намирахме се в двора на двореца и към нас тичаха войници, които обкръжиха принцесата. Реших, че сега е най-подходящият момент да се измъкна незабелязано.

Бях намислил да потърся Цизерий ида изврънкам от него полагащия ми се хонорар, но сега това можеше да почака. Дали днес, или утре трябваше да платя дълга си към Братството? От толкова много вълнения бях забравил.

Елфите бяха напуснали „Истината е красива уличка“. Пресякох градината и задумках с юмрук по вратата на Лизутария. Отвори ми прислужник, но аз го изблъсках и изтичах право при магьосницата, която отново се забавляваше със своето наргиле. За щастие не изглеждаше твърде много надрусана.

— Лизутария, нужна ми е една услуга. Но веднага.

— Добре.

— Можеш ли да ми кажеш къде са сега тези двама елфи?

Описах й ги. Лизутария затвори очи за няколко минути. На лицето й се изписа унесено изражение. Сбърчих нос от тръпчивата миризма на тазис в стаята.

Тя отвори очи.

— Точно сега са на пристанището на Дванайсет морета. Качват се на кораб.

Биваше си я тази Лизутария. Жалко, че пушеше толкова много. Помолих я за още една услуга и тя се съгласи — споменът от бунта и моите действия още бе пресен в главата й. След няколко минути препусках по уличките на Тюрай на гърба на най-добрия кон от нейната конюшня — на път да стисна за гушите онези двама предатели елфите.

По улиците цареше хаос. Навсякъде се въргаляха отломки. Каруците на градската служба товареха първо труповете. В южната част на града улиците бяха залети от спукания акведукт. Загубих още няколко безценни минути, докато пресека Дванайсет морета и се спусна към пристанището.

Тъкмо когато завивах в последната улица, една гигантска фигура се изпречи на пътя ми и дръпна юздите на коня. Беше Карлокс, човекът, когото най-малко очаквах да видя в този момент.

— Виждам, че си си спасил душицата — изръмжа той. — Хубаво, защото ти остават само три часа до крайния срок.

— Карлокс, ти си тъп като орк и нямаш ни най-малка представа колко ми пречиш.

Свих крак и го изритах право в лицето. Той тупна на паважа, а аз пришпорих коня, разблъсквайки тълпата. Беше ужасно горещо, на всичко отгоре част от пожарите все още не бяха загасени. Миришеше на дим и изгоряло.

— Траксас!

Обърнах се — викаше ме Макри, със сабя в едната ръка и торба с ръкописи в другата. Отивала на лекция по математика.

— Макри, ти не си с всичкия си! Днес няма да има училище. Сградата на Училищната гилдия гори и учителите навярно се крият в избата. Освен ако не са избити…

Тя ме погледна разочаровано.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. А сега, ако искаш да видиш края на този случай, мятай се на коня.

Тя ме послуша без миг колебание. Конят се възпротиви за малко срещу удвоения товар.

— Къде отиваме?

— На пристанището. Преследвам онези двама елфи. Воалът е у тях. Вероятно и чувалчетата с дуа.

Макри не скри съмнението си в думите ми.

— Не… Калис е лечител.

— И ще му е от полза, след като ми падне в ръчичките. Да знаеш някой друг, който би могъл да се промъкне незабелязано зад гърба на Ханама и Сарина? И не забравяй мистериозния начин, по който изникнаха двамата елфи тъкмо когато Сарина ни държеше на мушка извън града. Бас държа, че са ни следвали. Макри, те просто са ме използвали. Пратеници на Господаря елф, няма що! Дошли са тук да дирят Воала.

— Елфи мошеници?

— Точно така. Бях глупак, че им повярвах.

Макри ме попита защо още в самото начало не съм им проверил препоръчителните писма.

— Защото ми тикнаха под носа кесия със злато. Не задавай повече тъпи въпроси.

Вече бяхме на пристанището. И тъкмо навреме, тъй като кончето отказваше да продължи. Слязохме и се огледахме. Имаше няколко потопени кораба, откъм доковете се виеше гъст дим. Само един плавателен съд изглеждаше непокътнат, а капитанът му очевидно нямаше търпение час по-скоро да напусне града — когато го приближихме, вече се готвеха да вдигнат котва.

Той ни изгледа с любопитство — едър, охранен мъжага, парцалив и мръсен, целият плувнал в пот, и екзотична млада жена с препаска от сребристи халки, на която се полюшваше закривена сабя.

— Надалече ли сте тръгнали?