Мартин Скот - Траксас

Макри кимна. Каза ми, че снощи била на събрание, на което се обсъждали последните политически събития в Тюрай.

— Нещата не вървят на добре — съгласи се тя. — Няколко по-важни жени в града вече са подели кампания срещу Ритий, заради враждебното му отношение към нашата Асоциация. Събранието свърши със страхотна караница.

— Нищо чудно. Изглежда, в Тюрай не можеш намери двама души на едно мнение за политиката. Да ти кажа, мечтая си за една малка ваканция.

— Къде?

— Където и да е, стига да не съм търсен от закона. Което всъщност доста ограничава избора. Как тъй успях да престъпя законите във всички околни градове? Дали да не взема да се преместя на запад и да видя как е Камара?

— Траксас, ти не си от хората, които се предават лесно.

— Зная. Но наистина нямам представа къде да търся Сарина. Ако Тас не може да я открие, не виждам как аз ще се справя. Не съм толкова добър в магиите. Освен това нямам никакво влияние на север от града. А това означава, че съм като с вързани ръце в териториите, контролирани от Приятелския кръг.

В този момент се появи вестоносец с кратко съобщение: „Ако искаш да получиш писмото, ела сам в полунощ на Стадиум Супербиус“. Беше подписано от Сарина.

— Май това опростява нещата — признах. — Изглежда, денят не е чак толкова лош. Довечера ще прескочим до църквата на Дерлекс да приберем воалчето и после ще платя на Сарина за писмото. Ако имам късмет, още утре ще си разчистя сметките с Братството.

— Макри, ходи ли ти се на църква?

— Щом трябва.

Улиците бяха съвсем пусти. Курветините отдавна се бяха разотишли по бордеите и само тук-там се мяркаха спящи бездомници.

Спуснахме се до края на улица „Свети Волиний“, която излизаше на доковете. Отвъд тях тъмнееха мрачните очертания на триремите и кватриремите, които се полюшваха във водите на залива. Гледката ме накара да поспра. За миг си спомних младостта, когато неведнъж бях напускал Тюрай, за да видя света. От доста време не го бях правил. Какво ли щеше да е, ако вземех кораб за Самсарин или Симсия? Или пък ако хванех на запад? А може би даже още по-далеч — чак до Кастлин? Всъщност май южните острови с техните бели плажове бяха по-привлекателни. Поклатих глава. Твърде стар бях вече за пътешествия. Опасявах се, че ще си остана в този град до края на дните си.

Точно пред нас се издигаше голямата импозантна сграда на църквата „Свети Волиний“, единствената богато украсена постройка в Дванайсет морета. Място, свято дори за наркоманите, но всяко нещо си е до време. Не се виждаше никаква светлинка през църковните прозорци, нито откъм малката къщичка отзад, където живееше свещеникът. Заобиколихме църквата и тук спряхме, защото бях споходен от колебания. Никога досега не бях разбивал църква и идеята хич не ми се нравеше. Това, че ми е скучно да се моля, не означава, че не вярвам във Всевишния.

Макри забеляза колебанието ми.

— Успокой се. Ако някой ни завари и се наложи да му отсека главата, твоят Всевишен ще е много по-разярен.

Прошепнах едно отключващо заклинание, но нищо не се случи. Не бях изненадан. Макар Църквата да не одобрява магьосничеството, предвидлив човек като Дерлекс би взел известни мерки срещу крадците.

— Заключваща магия — казах и се хванах на работа. Не ми отне много време. Бях се научил да отварям ключалки малко след като проходих. Дори притежавах природна дарба за това. Влязохме вътре. Макри взе от олтара една от големите свещи и я запали с огнивото. Останах с впечатлението, че поругаването на храма й доставя удоволствие, но не посмях да я питам. Статуите хвърляха зловещи сенки, които приличаха на дебнещи фигури. Очаквах всеки миг да се яви някой от светците и да ни обвини, задето сме осквернили църквата.

Първо претърсихме олтара, като надникнахме под масичката и в двата сандъка отзад. Не бяхме стигнали далеч, когато ни прекъсна тих шум, който идеше откъм вратата. Макри бързо изгаси свещта и двамата се притаихме зад преградата. Малко след това откъм тунела се зададе бледо сияние. Надникнах внимателно, после опрях устни до ухото на Макри.

— Това е Гликсий — прошепнах. — И още трима.

Скрити зад преградата, ние треперехме от ужас, докато магьосникът на Приятелския кръг претърсваше църквата. Очевидно не бях единственият, който подозираше, че Воалът е бил откраднат от служителите на Правата вяра.

Откъм вратата долетя нов шум. Светещият жезъл на Гликсий угасна и четиримата мъже се спотаиха някъде в далечната страна на помещението. Отново се подадох от нашето скривалище. Този път откъм вратата се приближаваше Ханама със сабя в ръка. Докато я наблюдавах да се прокрадва предпазливо между редовете с пейките, се зачудих какъв интерес може да има Гилдията на убийците към Воала.