Мартин Скот - Траксас

— Къде отиваме?

— Към брега — отвърна лаконично Ханама, която се чувстваше тук като у дома си.

— Отваряй си очите за алигатори — прошепнах на Макри.

— Разбрано — отвърна тя и долових в гласа й тревога. Движехме се доста бързо, но тук нивото на калта бе много по-ниско. Внезапно Ханама спря.

— Близо сме до изхода — обяви тя, след което неочаквано изгаси фенера, приближи се до мен и дръпна рязко Воала. Тъй като го стисках яко, двамата паднахме в калта и взехме да се въргаляме, като всеки се опитваше да надвие. Тя беше по-опитна в ръкопашните схватки, но пък на моя страна бе предимството на тежестта.

— Трябва да се махаме! — прошепна ядно Ханама. Подърпахме се още малко и чак тогава долових смисъла на предупреждението й.

— Гликсий! — изпъшках аз. — С неговото заклинание…

— Какъв е този шум? — настоя да узнае Макри, когато стените затрепериха от кънтящи вибрации.

— Прилича ми на наводнение.

— Не може да бъде. Сега е лято.

Миг след това огромна солена вълна ни заля и продължи навътре в тунела, отнасяйки ни със себе си. Вълната ме премяташе, не можех да си поема въздух и подскачах като плъх в капан. Последната ми съзнателна мисъл бе да прокълна Гликсий Драконоубиеца, задето ни бе ударил с подобно нещо. След това изгубих съзнание, споходен от безпорядъчни сцени от досегашния ми безпътен живот.

Когато дойдох на себе си, лежах на морския бряг, проснат по корем като изтърбушен кит. Закашлях се и повърнах десетина галона вода, след което се изправих. Беше съвсем тъмно и едва различавах тялото на Макри наблизо. Докато крачех неуверено към нея, тя се надигна, избълва погълнатата вода и простена:

— Живи ли сме?

— Само малко — отвърнах. Макри стана и взе да се оглежда. Успокои се чак като видя, че сабите й са наблизо. Имаше ги още от времето, когато се бе сражавала като гладиаторка, и много държеше на тях. Едва сега забелязах, че около пръстите ми се е увило нещо. Откъснато парче от Червения воал. Погледнах го мрачно, изругах и го напъхах в джоба си. Сигурно останалото бе в Ханама. Както обикновено тя вече беше изчезнала. С Воала естествено.

— Не мога да се отърва от тази проклета жена. Пипето й сече като елфически бръснач. Откъде, по дяволите, се е досетила за църквата?

Тръгнахме по брега, но малко по-нататък спряхме учудени. Върху дребните загладени камъчета лежеше Ханама. Когато я приближихме, тя изпъшка. Макри изтича и коленичи до нея.

— Някой я е ударил.

Действително, на главата й зееше кървава рана. Като чу гласовете ни, Ханама бавно отвори очи. Макри сложи главата й в скута си и проми раната с вода от манерката си.

— Макри… благодаря — каза Убийцата. След това я избута и се изправи.

— Какво стана?

— Някой ме удари отзад. Тъкмо повръщах водата от приливната вълна…

— А къде е Воалът? — прекъснах я аз.

Ханама ме изгледа студено, обърна се и тръгна по брега. Изпратих я с поглед, но не си направих труда да я последвам. Нямаше да отговаря на въпросите ми дори от това да й зависеше животът.

В небето бяха изгрели две от трите луни. Светлината им се отразяваше върху един мокър камък, голям колкото пестника ми. Наведох се и го вдигнах. Беше още лепкав от кръвта. Явно това бе оръжието, с което бяха повалили Ханама. Прибрах го в джоба си и продължихме нататък.

Не след дълго стигнахме едно по-широко място, чиято горна част бе застроена със складове. Беше топло и от дрехите ни се вдигаше пара. Заобиколихме първите сгради и излязохме на тясна уличка, само за да се изправим неочаквано пред Гликсий Драконоубиеца. Изглеждаше не по-добре от нас — явно водата и него го бе въртяла здравата.

— Ах, вие… — почна той и после се приготви да произнесе проклетото си заклинание. Но нищо не се случи. Силата на заклинанието се беше изчерпала.

Усмихнах се.

— Лошо, Гликсий — рекох и го фраснах в лицето. Ударът беше добър, вложих в него доста злоба и тежест. Той се друсна по задник и остана да седи.

— Биваше си го удара — кимна с възхищение Макри.

— Благодаря.

Най-сетне нещо солидно, след всичките тези магии.

Продължихме по улицата. Досегашната част от среднощната операция беше пълен провал. Имахме уговорена среща със Сарина Безпощадната, но не можахме да стигнем далеч. Още преди да излезем на „Квинтесенция“ бяхме застигнати от три носилки. Отвътре изскочиха дванайсет свещеници и ни заобиколиха. Вярно, че не носеха раса, но затова пък бяха въоръжени със саби и очевидно имаха представа как да ги използват. Предположих, че са от някое специално подразделение на Църквата.