Уолтър Скот - Кенилуърт

— Достатъчно, Варни! — викна графът.

— Не, милорд, позволете ми да дорисувам моята картина. Съсекс управлява Англия. Здравето на кралицата отслабва. Трябва да се уреди престолонаследието. Открива се такъв блестящ път пред честолюбието, какъвто дори и насън не му се е явявал. Вие научавате за всички тия неща, седнал край пламтящия огън на вашата камина. И започвате да си мислите тогава какви надежди и възможности сте захвърлили и в какво безличие сте се превърнали само заради удоволствието да гледате нежно в очите красивата си съпруга по-често от веднъж на две седмици.

— Слушай, Варни — рече графът, — да приключим с този въпрос. Не съм казал, че крачката, към която ме тласка желанието ми за свобода и спокойствие, ще бъде направена прибързано и без необходимата загриженост за безопасността на обществото. Ти ще ми бъдеш свидетел, Варни, че аз потискам желанието си да се оттегля не заради някаква лична амбиция, а защото съзнавам, че трябва да запазя положението, което ще ми позволи най-добре да служа на своята страна в момент на нужда. А сега нареди да приготвят конете ни. Аз, както и преди, ще наметна лакейския плащ и ще тръгна с багажа. Днес ти ще бъдеш господарят. Варни. Не пропускай нищо, което би могло да приспи подозренията. Ще се качим на конете, преди хората в замъка да се раздвижат. Отивам само да се сбогувам с графинята и веднага съм готов. Ще усмиря порива на бедното си сърце и ще нараня едно друго сърце, което ми е по-скъпо и от моето, но патриотът трябва да покори в мен съпруга.

След като произнесе тези думи с тъжен, но твърд глас, той излезе от тоалетната стая.

„Радвам се, че излезе — разсъждаваше Варни, — защото, макар да съм навикнал на човешката глупост, щях да ти се изсмея в самото лице. Ти можеш да се наситиш, когато поискаш, на новата си играчка — това хубавичко парче изрисувана плът, — аз няма да ти преча. Но на старата си играчка — честолюбието — няма да се наситиш, защото, изкачвайки се по планината, милорд, ти — щеш не щеш — ще мъкнеш със себе си и Ричард Варни, а щом Ричард е в състояние да те подтиква все по-нагоре към възхода, от който възнамерява сам да извлече полза, той, повярвай ми, няма да пожали нито камшика, нито шпорите. А ти, хубавице, изгаряща от нетърпение час по-скоро открито да се наречеш графиня, по-добре не заставай на пътя ми, за да не те принудя заедно с новата сметка да платиш и някои стари. «Ти ще бъдеш господарят» — нали така каза той? Кълна се, той скоро ще разбере, че в тези думи има повече истина, отколкото би могъл да допусне. Ето как оня, който според мнението на толкова мъдри хора може да съперничи в политиката на Бърли и Уолсингам, а във военните работи — на Съсекс, се превръща в ученик на своя слуга. Заради какво? Заради едни светлокафяви очи, заради една лукава румена хубавица! И честолюбието отива по дяволите. Трябва да се признае все пак, че ако прелестите на простосмъртна жена могат да оправдаят умопобъркването на един политик, това оправдание седеше през благословената вчерашна вечер от дясната страна на милорда. Но нека оставим нещата да следват естествения си ход — или той ще ме издигне, или аз сам ще си осигуря щастието. А колкото до онова нежно създание, ако не издаде нищо за срещата си с Тресилиан — пък аз съм сигурен, че няма да посмее да го направи, — то също ще бъде принудено да се спазари с мен за укривателство, за взаимна подкрепа, въпреки че толкова ме презира. А сега да вървя в конюшнята. Да, милорд, днес аз подготвям твоята свита, но може би не е далече времето, когато моят щалмайстор ще стяга за път моята. Кой е бил Томас Кромуел? Син на прост ковач, а е умрял като лорд — на ешафода наистина, но това си е било в реда на нещата по онова време. А кой е бил Ралф Седлър? Писар на Кромуел, а е преживял управлението на осемнайсет велики лордове. Via 27 27 На път! (лат.) ! Аз умея да държа юздите не по-зле от тях.“

С тия мисли той излезе от стаята.

Междувременно графът се бе върнал в спалнята, за да се сбогува набързо с красивата графиня. Страхуваше се да остане насаме с нея, за да не бъде принуден да слуша настойчивите й молби, които му беше трудно да отхвърля и които след разговора със своя довереник бе решил твърдо да не удовлетворява.

Завари я по бял копринен халат, подплатен с кожа. Беше надянала набързо пантофи на бос крак, а разпуснатата й коса се подаваше изпод нощната шапчица. Сега тя блестеше единствено със собствената си неподправена красота, която не само не бе повехнала, а напротив — бе станала още по-заслепителна от мъката пред предстоящата раздяла.