Уолтър Скот - Кенилуърт

— Спри тия долни и неприлични приказки! — възкликна Еми. — Достойнството ми не позволява да отговарям на въпроси, които ме унижават.

— Нежеланието ти да отговориш изяснява всичко — рече Тресилиан. — Но чуй едно, нещастно момиче! Баща ти ми даде пълното право да ти заповядвам и аз ще те спася от позора на греха и от скръбта, макар и против твоята воля.

— Не ме заплашвай със сила! — извика Еми, като се отдръпна от него, изплашена от решителността, която изразяваха очите му и цялото му поведение. — Не ме заплашвай, Тресилиан, защото аз имам средства да отблъсна всяко насилие!

— Но не и желанието, надявам се, да се възползуваш от тях в този злощастен случай — каза Тресилиан. — По своя воля, без намесата на нечие чуждо влияние, по своя собствена воля, Еми, ти не би избрала робството и безчестието. Омагьосали са те, хванали са те в клопка, насила са те обвързали с някаква клетва. Аз обаче ще разваля магията. В името на твоя прекрасен, смазан от скръб баща, аз ти заповядвам да ме последваш!

С тия думи той се приближи към нея и протегна ръка, сякаш с намерението да я хване. Но тя се отдръпна от него и нададе силен вик. Именно този вик, както вече казахме по-горе, накара Ламборн и Фостър да се втурнат в залата.

Още с влизането си Фостър изкрещя:

— По дяволите, какво става тук?

След това, обръщайки се към Еми с тон, в който имаше едновременно и молба, и заповед, добави:

— За бога, скъпа госпожо, какво правите в това запретено място? Оттеглете се, оттеглете се, това е въпрос на живот и смърт. А вие, приятелю, който и да сте, напуснете този дом. Махайте се, преди кинжалът ми да се е запознал с тиквата ви. Вади меча, Майк, и ни отърви от този негодник!

— Не, кълна се в честта си, няма да го направя — отговори Ламборн. — Той дойде тука заедно с мен и по закона на старите разбойници аз няма да му сторя зло — поне докато не се срещнем отново. А ги, приятелю от Корнуол, си донесъл тук полъх от корнуолския ветрец — ураган, както го наричат в Индия. Затова се махай, изчезвай да те няма, защото по-скоро Дъдмън и Раемхед 20 20 Два носа на корнуолския бряг, отдалечени на 20 мили, които, разбира се, не могат да се срещнат (б.а.). ще се срещнат, отколкото ние да те призовем пред кмета на Холгейвър 21 21 Измислен герой, който се борил срещу неписаните закони за отмъщение. .

— По-далеч от мен, долни наемнико! — извика Тресилиан. — А на вас, госпожо, сбогом. Животът, който все още тлее в гърдите на вашия баща, ще угасне, когато му отнеса тези новини.

Той си тръгна, а Еми тихо прошепна подире му:

— Тресилиан, не прибързвай! Не злослови срещу мен!

— Стига празни приказки — каза Фостър. — Моля ви, милейди, идете си в стаята и ни оставете да помислим как ще отговаряме за всичко това. Хайде, не се бавете!

— Не съм длъжна да ви се подчинявам, сър — отвърна Еми.

— Не сте, но ще ми се подчините, прекрасна лейди — отвърна Фостър. — Извинете ме за безцеремонността, но, ей богу, моментът никак не е подходящ за любезности — вие трябва да си отидете в стаята. А ти, Майк, щом желаеш да се замогнеш, догони този натраплив глупак и се погрижи да напусне веднага замъка, в това време аз ще вразумя тази вироглава лейди. Извади меча си, приятелю, и след него!

— Ще го догоня — каза Майкъл Ламборн — и ще се погрижа да напусне пределите на Фландрия. Моята съвест обаче не ми позволява да сторя зло на човек, с когото съм пил сутринта.

С тия думи той излезе от залата.

Междувременно Тресилиан с бързи крачки вървеше по първата изпречила се пред очите му пътечка, която според него щеше да го изведе от запустелия и гъсто обрасъл с растителност парк, сред който бе разположен замъкът на Фостър. Бързината и възбуждението му обаче го отклониха от правилния път и вместо да тръгне по алеята, която водеше към селото, той тръгна по съвсем друга. Вървейки бързо и разсеяно, той стигна до противоположния край на парка, където в стената имаше врата, извеждаща в открито поле.

Тресилиан спря за миг. Беше му все едно по какъв път ще си отиде от това омразно за него място, но вратата по всяка вероятност беше заключена и това правеше невъзможно излизането му оттук.

„Все пак трябва да опитам — си каза той. — Единствената възможност да се върне на бащата тази изгубена, клета, все тъй прелестна и тъй злочеста девойка е той да потърси правда заради потъпканите закони на графството. Трябва да побързам, да му съобщя съкрушителната вест.“

Докато водеше този разговор със себе си, Тресилиан се бе приближил до вратата, за да се опита по някакъв начин да я отвори или пък да се прехвърли през нея, и изведнъж забеляза, че в ключалката от външната страна се пъха ключ. Ключът се завъртя, резето се повдигна и влезе човек, загърнат в пътнически плащ и с широкопола шапка с дълго извито перо. Човекът се спря на около четири метра от Тресилиан, който искаше да излезе час по-скоро. Двамата възкликнаха едновременно — единият с ненавист, а другият с изненада: „Варни!“, „Тресилиан!“