Кристина Скай - Рубинът

Търговският агент не успяваше да отпъди от съзнанието си и една друга тревога. Вчера в сградата за търгове отново бе пристигнала анонимна бележка, в която с потресаващи детайли се описваше какво точно ще се случи на човека, предявил претенции към рубина.

На Хорас Пърди му бяха добре известни всички мрачни легенди за този камък. Хилядолетия изваяната от природата огнена прелест бе лежала, приютена в недрата на плодородната цейлонска земя.

Но в момента, когато човешка ръка бе докоснала рубина, той сякаш се бе превърнал в символ на злото. За него се бяха водили кръвопролитни битки. Той бе ставал причина хората да обезумяват, а всички, които се бяха осмелили да го притежават, бяха загинали от жестока смърт. И сякаш с всяка нова жертва пурпурните му огньове се разгаряха по-силно, а пламъците им ставаха по-ярки и ослепителни.

Хорас Пърди не обръщаше внимание на тези истории или поне се опитваше да не мисли за тях. По време на дългогодишната му служба през ръцете му бяха минали много безценни камъни и той като че ли бе претръпнал за тяхното очарование. Поне самият той бе убеден в това… до момента, в който видя „Окото на Шива“.

Пръстите му леко потръпваха и най-голямото му желание беше всичко вече да е свършило, да си бъде вкъщи с чаша портвайн в ръка, доволен от обещаната четирипроцентова комисиона.

И въпреки това той отлагаше началото на наддаването, обхождайки залата с поглед с надежда да намери най-запаления купувач. Цял Лондон тръпнеше в очакване на научи името на този щастливец.

Джулиан Фицрой Деверил Пейгън, маркиз на Хамптън и Стонтън, виконт Сент Сир, наследник на Сефтън беше с благороден произход, който не подлежеше на съмнения, и наследник на стар род, който водеше началото си още по времето на нормандското нашествие. При него обаче нещата се бяха стекли по малко странен начин. Роден и отрасъл в Индия, той бе наполовина езичник, каквото беше и името му. Баща му, десетият херцог на Сефтън, от дълги години бе оставил сина си на произвола на съдбата — поне така се говореше. И сега той живееше в Цейлон и без да пести средства и енергия, разработваше плодородната цейлонска земя, в чиито недра преди стотици години бе открит рубинът.

Преди дванадесет години маркизът бе спечелил на карти малка корабна компания, която бе превърнал в могъща империя за по-малко от пет години. До Пърди бе достигнала мълвата, че сега Сент Сир иска да притежава „Окото на Шива“ за своята колекция от скъпоценности, която се пазеше в къщата му — внушителна сграда в англоиндийски стил, построена на един от обвитите в мъгла хълмове в цейлонските кафеени плантации.

Мисълта за последната анонимна бележка, получена малко преди началото на търга, отново жегна Пърди. Той потръпна и забрави за Сент Сир. Зловещите думи звучаха в главата му и не му даваха мира.

Да, наистина имаше нещо тайнствено в този камък, разтревожен си каза той. Имаше нещо, което… нещо почти…

Злокобно?

Точно в този миг очите му срещнаха студения изпитателен поглед на раджата и за първи път в живота си Хорас Пърди усети, че не може да помръдне, да си поеме дъх, прикован от тъмната магия на този взор, който бе твърд и лъчист като обсидиан. С огромно усилие той успя да се хване за подиума и да се отърси от тази магия.

Остави отворената кутийка и оправи черната си жилетка. Удари с гравираното сребърно чукче, за да обяви началото на наддаването.

— Много добре. Видяхте със собствените си очи легендарния камък. Уверихте се в блясъка му, в неземната му красота. Нека сега да започнем, дами и господа. Да започнем от скромната сума двадесет хиляди лири, ако това не обижда нашия дълбокоуважаван гост от Ориента.

При тези думи Пърди кимна към облечения в коприна раджа.

Аудиторията зажужа като кошер.

Владетелят от Изтока небрежно махна с ръка от дъното на залата в знак на съгласие. Пръстенът му хвърли горещи искри наоколо, големият смарагд в устата на съскащата кобра върху тюрбана му ослепително проблясваше.

При този жест на раджата дузина дами размахаха пищните си ветрила, за да скрият зад тях пламналите си лица, а много от мъжете неспокойно се размърдаха на местата си.

Наддаването нямаше да бъде продължително. Но щеше да бъде на живот и смърт. Така поне си мислеше Пърди.

— Кой е готов да даде двадесет хиляди?

Млад мъж с масивна челюст плахо вдигна ръка от първата редица. Това беше русокосият лорд Белингам. Наскоро бе станал граф и сега безразсъдно пилееше богатството, което баща му бе трупал с толкова усилия. Значи и на младия граф му се искаше да притежава „Окото на Шива“?