Христо Смирненски - Благотворителност ((лекция за неопитните благотворители))

Вие имате понятие от благотворителност, нали й Естествено! Вие виждате всеки ден на всеки ъгъл афиш: „Група младежи“, „Дружество еди-кое си“, „Група еди-коя си“, „Забава от ученички“ и пр., и пр., с благотворителна цел. Днес за Червения кръст, други път за сираците, трети път за фронта и т. н. Стените едвам се виждат от афишите. И ако Червеният кръст получаваше само парите за обявленията и афишите, той би процъфтял. Ако войниците биха получили поне от едно представление чистата печалба, те биха разбрали, че въпреки скъпотията българинът не жали пари за… развлечения. Той отива на театро, макар че в къщи жената му ще устройва после театра от друг род, той отива на концерт, макар че и стомахът му изпълнява великолепни композиции от български композитори.

Както и да е… Да се даде благотворително представление, не е бозна каква работа. Стига да имаш желание да помогнеш. Да речем, че сте намислили да дадете в четвъртък или петък забава. Най-напред избирате рано разпоредителна комисия, която да изработи програма и уреди всички въпроси. Най-напред трябват афиши. Комисията отива в някоя печатница.

— Добър ден, господин Скубачев…

— О, заповядайте, заповядайте — вика радостно печатарят, който вижда да се върти пред него една доста тлъстичка сумичка.

— Ние — почва комисията — решихме да дадем за в полза на Червения кръст…

— О, великолепно, славно, възхитително! Браво, браво! Така! Да се помогне на милите герои, на легендарните, на храбрите наши братя, които… — Печатарят е развълнуван от умиление и задъхващ се вече, не може да продължава на тази тема разговора и затова почва: — Колко афиши, какви, за кога и пр. ще ви бъдат нужни?

Комисията казва, но иска предварително да уреди въпроса и с цената им.

— Лесно, лесно, лесно е! — вика Скубачев. — Ще дадете 80–90 лв.

— Много скъпо! Вие знаете, че това е с благотворителна цел.

— Именно, именно. Аз иначе бих взел 200 лв. Но вие… Впрочем, отстъпвам на 78 лв. Понеже толкоз ще костуват мене. Аз не искам печалба. Никаква печалба! Щом е за милите…

Въпросът с афишите е нареден. Ще му се съобщи дали в петък, или четвъртък е датата на представлението, та да се приготвят афишите.

Сега трябва да се уреди друг важен въпрос — салонът. Естествено, този на „Модерния“ или „Одеон“. Комисията е неспокойна. Тя крачи бързо, трескаво, мислейки, че именно в този момент може би други да ангажирват салона и… Боже мой, по-скоро! Горките войници и благотворители…

— Добър ден, господин директоре!

Господин директорът скача и се покланя до земята.

— Боже мой! Аз съм възхитен. Ох, ох, как тупа сърцето ми от радост! Ай, ай, ай! Милите юнаци. Ох! Браво, господа! Много хубаво сте намислили! Възхитително!

Господин директорът от вълнение също не може да продължава и гледа по-скоро да свърши.

— Тъй че аз не ви искам някаква облага за себе си! Но от 450 лв. салонът по-доле не мога да го отстъпя, по простата причина, че ще губя. А пък ако всяка вечер почна тъй да губя, то понятно ви е, аз, господа…

— Но моля ви се, туй е за Червения кръст.

— Именно! Аз съм най-големия патриот в България, но… Аз даже бих го отстъпил безплатно, но…

Комисията разбира туй „но“ и съобщава, че е съгласна.

И туй е свършено. Сега трябва да се купят някои знаменити артисти, понеже тяхната групичка или тяхната гимназия, или каквото и да е не ще може тъй хубаво да изнесе всичко, ако няма някои по-известни хора. За тази цел комисията се отправя към господин Дивногласов, прочут български оперен певец. Господин певецът не може сега да ги приеме, но нека почакат 20–30 минути, докато се обръсне. Комисията сяда. Господин Дивногласов пее в стаята си.

— Колко хубаво! — шепне комисията. — Не трябва да го изпускаме!

След 30 м. певецът, лъснат, влиза в салона, здрависва се най-вежливо с всички и пристъпя към дело.

— Как сте се сетили пък за мене, скромния, неизвестния и пр., пр.

— А, напротив, г-н Дивногласов. Вие сте най-известният български артист. Вие…

— Моля, моля, без комплименти…

Както и да е, господин певецът е съгласен, но малко е неразположен, слаб. Комисията се взира в биволското му телосложение, във вълчия му врат и си подсмига.

— Както виждаме и ние, господине, това е тъй, но целта на представлението е благотворителна.

— Как? (Това „как“ вий, вярвам, сте го чували, господа читатели, много пъти и знаете, че произнасящият непременно се хваща за челото, гледа някъде в небесата и едвам се задържа на крака.) Как?… Защо не казвате! Боже! Творецо! Царю на царете! (Господин артистът изпява последните думи. Комисията го гледа възхитена.)