Кордуайнър Смит: Планетата Шеол

„Ама че лъжец — помисли Мерсър. — Гаден лъжец! А защо са тези викове, които се чуват при предаванията? Напомнят за Деня на Наказанието. Защо лекарят ми предлагаше да ме лиши от памет, или поне от очите ми?“

Човекът-крава печално го гледаше с влажните си очи и на лицето му имаше мъка.

— Не ми ли вярвате? — печално запита той.

— Не напълно — смекчи отговора Мерсър. — Само смятам, че нещо изпускате.

— О, не чак толкова много — кимна Б’Дикей. — Когато дромозе ви нападне, това ще бъде истински шок за вас. И състоянието ви няма да се подобри, когато вие видите, как ще започнат да израстват нови части от тялото ви: глави, бъбреци, ръце… Имаше един момък, на който за един сезон израснаха тридесет и осем ръце. Взех всичките, замразих ги и изпратих горе. Старая се добре да се грижа за живеещите тук. Вие, сигурно известно време няма да бъдете на себе си, ще викате, ще преживявате, но трябва да знаете следното: повикате ли ме с „Приятелю!“ и за вас ще се грижа аз! А сега ще ви предложа нещо: искате ли да ви поднеса омлет? Аз не обичам яйцата, но повечето хора ги предпочитат.

— Яйца ли? — удиви се Мерсър. — И какво отношение имат те, към всичко това?

— Почти никакво. Просто храна за хората. В стомаха е добре да има нещо, преди да излезете навън. Това ще ви позволи по-добре да понесете първия ден.

Мерсър с недоверие гледаше, как огромният човек извади от хладилника две така скъпоценни яйца, умело ги счупи право в тигана, който постави на плочата в центъра на масата.

— Приятел съм, нали? — ухили се Б’Дикей. — Скоро ще се убедите в това. И когато излезете навън, помнете го добре.

Навън Мерсър се оказа след час.

С някакво необикновено спокойно състояние на душата застана на вратата. Б’Дикей по братски го побутна да върви. Това бе направено така доброжелателно и с единствената цел да го ободри.

— Не ме карай, приятелю, да си слагам оловния скафандър.

Мерсър забеляза това съоръжение с размер на каюта на обикновен кораб да виси на стената на съседната стая.

— Когато затворя тази врата — продължи Б’Дикей, — ще се отвори външната и ви остава да направите само няколко крачки напред.

— И какво ще стане тогава? — поинтересува се Мерсър и от страх стомаха му се сви на юмрук, а дишането му се затрудни.

— Пак ли да повтарям всичко отначало! — възкликна Б’Дикей.

Повече от час бе отбягвал да отговаря на въпросите на затворника за света извън купола. Карта ли? Б’Дикей се бе разсмял на висок глас при самата мисъл за такова нещо. Храна? Той каза, да не се безпокои. Други хора? Ще има. Оръжие? А за какво ще му трябва? — с въпрос му отговори. И непрекъснато твърдеше, че е най-добрия приятел на Мерсър. Какво ще стане там с него? Същото, което е станало с другите…

Човекът стъпи навън…

Нищо не стана. Денят беше прохладен. Вятърът нежно галеше закалената кожа.

Предпазливо и с известна доза страх започна да се оглежда.

Приличащото на планина тяло на капитан Алварец заемаше голяма част от пейзажа в дясно. И усети, че съвсем не му се ставаше част от този свят. Обърна се към купола на Б’Дикей. Човекът-крава стоеше на прозореца.

Мерсър бавно тръгна напред.

Внезапно, точно пред себе си, видя пламване. Не беше по-ярко от слънчево огледално зайче. А нещо остро, тънко като бръснач, го парна по бедрото. Хвана се за нараненото място.

И сякаш небесата се срутиха върху него!

Болката… не, това беше къде по-лошо от болка; като нещо живо и гърчещо се премина по дясната от бедрото към стъпалото. После пулсацията се върна обратно и започна да се изкачва нагоре. Когато стигна гърдите, дишането му се парализира. Падна и се удари в земята. Нищо подобно не бе се случвало с него на спътника. Лежеше на гръб и гледаше слънцето. Едва сега забеляза, че то е бяло с виолетов оттенък.

И нямаше никакъв смисъл да вика на помощ. Лиши се от гласа си. Невидими пипала стискаха всичките му вътрешности.

Необходим му беше въздух и затова се съсредоточи на всяко вдишване и издишване. Те му се удаваха с огромен труд. Малките и на пресекулки поемания му причиняваха по-слаби мъчения.

Местността наоколо беше пустинна. Не можеше да се обърне и да погледне към купола.

„Така би трябвало да е! — помисли Мерсър. — Вечна мъка ни очаква на Шеол!“

Край него се раздадоха гласове.

Гледаха го две странни лица. Възможно, някога да са били човешки. Мъжът би бил напълно нормален, ако на лицето му нямаше два носа, разположени един до друг. А жената бе невъобразима карикатура. На всяка буза потръпваше нежна гръд, а от челото висеше стръкче на нещо като детски пръсти.