Кордуайнър Смит: Планетата Шеол

— Имате предвид — поиска уточнение Мерсър, — че наказанието ми ща бъде вечно?

— Не съм казвал такова нещо — обясни докторът. — Е, може да се каже и… но това не е точната формулировка. Вие няма да умрете бързо. Не мога да кажа, колко ще преживеете там. Но помнете, каквито и неприятности да изпитват опитните, образците, изпращани ни от Б’Дикейт, помагат на безброй хора по всички обитаеми светове. Нали ще го запомните? сега надявайте калпака.

— Най-добре е още да поговоря с вас — поклати глава Мерсър. — Възможно, това ми е за последен път.

Доктор Уомък го погледна странно.

— Ако можете да търпите болката, то, моля, говорете.

— Мога ли долу да се самоубия?

— Не зная — каза докторът. — Но подобно нещо още не се е случвало. Макар, ако съдя по идващите до нас разговори, те желаят това.

— Някой връщал ли се е от Шеол?

— Не, от деня, в който това е било забранено със закон преди четиристотин години.

— Мога ли да разговарям с другите?

— Да. Кой ще ме наказва там?

— Никой! Ама че си глупак! — завика докторът. — Това не е наказание. На хората не им харесва да се намират на Шеол и затова са решили, че по-добре е да пращат осъдени, отколкото доброволци. Там няма никой, който да е настроен против вас.

— Няма ли надзиратели? — запита с тъга в гласа Мерсър.

— Нито надзиратели, нито правила, нито някакви ограничения. Единствено на Шеол е да ви наглежда. Така, вие искате и паметта и зрението ви да си останат здрави? Б’Дикейт

— Да, искам да ги запазя — отряза Мерсър. — Щом съм отишъл така далече, то ще измина и останалия път.

— Тогава, да ви слагам калпака и да си получите втората порция — предложи Уомък.

Той така грижовно и нежно нагласи устройството, както сестрата, но бе още по-бърз. Нямаше признаци, че ще надене нещо друго.

Внезапно нахлу поток наслада, който приличаше на буйно опиянение. Изгорената кожа изчезна нейде далече. А лекарят се намираше наблизо, но за Мерсър това нямаше особено значение. Той не се страхуваше от Шеол. Такива мощни бяха пулсациите щастие, които изтичаха от мозъка, че не оставяха място за страх и болка.

Доктор Уомък протегна ръка.

Мерсър се учуди, защо го прави, но разбра, че един забележителен и добър човек е пожелал да си стиснат ръцете. Вдигна своята. Стори му се много тежка, но усещането за щастие не го напускаше.

„Колко е любопитно“ — помисли Мерсър — „да усещаш ръкостискането през двоен слой — церебрална наслада и кожно болка.“

— Довиждане, господин Мерсър — произнесе доктор Уомък. — Довиждане. И лека, лека нощ…

Спътникът бе гостоприемно място. Последваха след разговора с доктор Уомък още стотици часове и те бяха като дълъг и причудлив сън.

Два пъти младата сестра се промъкваше в стаята, поставяше на главата му калпака и сама се възползуваше от подобен заедно с него. И няколкото допълнителни вани закалиха тялото му. Със силна упойка му махнаха естествените зъби и поставиха резци от неръждаема стомана. А приложеното искрово облъчване, напълно премахна кожната болка. На специална обработка се подложиха ноктите на ръцете и краката. Постепенно се превърнаха в нещо ужасно: веднъж ги прекара по алуминиевото легло и така издълба широки черти в метала.

Съзнанието през това време не беше напълно ясно.

Понякога му се струваше, че се намира в къщи с майка си, че отново е малък и боледува. А в други случаи с шлема на главата се гърчеше от смях на леглото, като си мислеше, че го пращат за наказание, а в същност ужасът си е ужас, но е забавно. Нямаше нито разпити, нито следствие, нито съдии. Храната беше добра, но за това дори не се замисляше.

Калпакът за него беше нещо повече. Дори буден разумът си оставаше сънен. Накрая с устройството на главата го поставиха в адиабатически модул — едноместна ракета, която пускаха към повърхността на планетата. Той беше напълно закрит с изключение на лицето.

Доктор Уомък сякаш плаваше в помещението около нето.

— Вие сте силен човек, Мерсър — извика той, — много силен! Чувате ли ме?

Мерсър кимна.

— Мога ли да взема със себе си калпака?

Вместо отговор докторът свали калпака. Двамата му помощника поставиха капака на модула и Мерсър се оказа в пълен мрак. Съзнанието му се проясни и той се замята панически вътре в плътното обкръжение на новото си облекло.

Двигателите изреваха и към грохотът се прибави вкусът на кръв по устните.

Студът бе следващото, което усети. И бе много по-силен и вледеняващ, от онова, което бе в операционната на спътника.