Барбара Смит - Грешница на любовта

Ако Хатауей все още го смяташе за добра идея. Ако Керн успееше да оцелее след бурята, предизвикана от някоя си Изабел Дарлинг.

Пръстите му се стегнаха около дръжката на вратата, когато каретата зави зад ъгъла на площад „Гросвенър“. Дяволите да я вземат онази проклета продавачка на похот. Ако някога я видеше отново, може би щеше да се изкуши да удуши кучката и веднъж завинаги да сложи край на долния й план.

Конете спряха пред голяма градска къща от светъл камък. Един паж, който носеше запалена факла, отвори вратата на каретата. Керн си сложи шапката, излезе навън и застана неподвижно за известно време, като вдишваше хладния вечерен въздух. Той се подготви да се срещне с Хатауей.

Дискретността беше най-ценното качество на маркиза. Сега Керн трябваше да го уведоми, че поради годежа си с него дъщерята на Хатауей можеше да стане обект на присмех. Честта задължаваше Керн да оттегли предложението, което й беше направил.

Той се изкачи бавно по стълбите, които водеха към заобиколената от колони входна врата, където го посрещна един слуга, който го въведе във вестибюла. Керн познаваше тази къща също толкова добре, колкото и собствения си дом: от мраморното стълбище до фамилните портрети върху ламперията на стените.

— Хатауей тук ли е? — обърна се той към слугата, който пое палтото и шапката му.

— Да, милорд, но е зает с гост от провинцията.

По дяволите! Керн беше нетърпелив да приключи неприятната задача, заради която беше дошъл тук. Сега щеше да му се наложи да овладее нетърпението си и да изчака.

— Въведи ме тогава — той долови гласове и даде знак на слугата да тръгне напред, след което го последва в дневната стая с нейния висок таван, тапицирани в зелено шезлонги и позлатени столове.

— Лорд Керн — обяви слугата.

Погледът на графа бе привлечен към камината, където стоеше домакинът му. Дребен, но внушителен мъж, лорд Хатауей притежаваше гордото излъчване на военен герой. Гъстите му бели вежди бяха смръщени, а посивялата му руса коса беше неестествено разрошена.

Наблизо седеше по-малкият му брат, преподобният лорд Реймънд Джефрис, пастор на църквата „Сейнт Джордж“. Раменете му бяха прегърбени под финия плат на свещеническите му одежди. Той стискаше с две ръце дръжката на бастуна си и притискаше тъпия му край, забит в килима. На лицето му беше изписано нехарактерно за него мрачно негодувание.

Враждебността, която витаеше във въздуха, изненада Керн. Той имаше смътното чувство, че присъствието му дразнеше лорд Реймънд. Това само по себе си озадачаваше графа, тъй като той винаги се бе чувствал добре дошъл в този дом и към него винаги се бяха отнасяли като към член на семейството.

На един шезлонг встрани от вратата се бяха настанили две жени, обърнати с гръб към Керн. Русата лейди Хелън Джефрис се обърна да го поздрави с усмивка, изражението й беше толкова безгрижно, че той усети прилив на решителност да се бие, за да получи ръката й.

Но само един поглед към другата жена беше достатъчен да пропъди всички нежни чувства.

Единствено тя не се обърна с лице към него. Сиво боне скриваше чертите й от погледа му. Късното следобедно слънце правеше тъмните й къдрици да изглеждат като пламтящи. Тя се държеше като принцеса, с изправени рамене и вдигната глава. Само преди три дни той бе поставил ръце върху тази гладка бяла кожа.

Не. Сигурно отново бе започнал да халюцинира.

Керн се приближи към шезлонга. Тя седеше спокойно, сложила ръце в скута си. Беше облечена в скромна, сива рокля.

Миг по-късно той се втренчи в лукаво чувствените кафяви очи на Изабел Дарлинг.

Искаше му се да отхвърли онова, което виждаше. Как, по дяволите, копелето на една проститутка беше успяло да се вмъкне в един от най-почтените домове в Англия? Какви лъжи беше наговорила на Хатауей? Какви истини бе казала на Хелън?

Огънят в камината съскаше, сякаш се забавляваше. Изабел Дарлинг стана от мястото си с победоносна усмивка и тръгна към графа, на няколко крачки пред него, тя направи грациозен реверанс.

— Лорд Керн — измърка. — Каква чест. Братовчедка ми ми е разказвала толкова много за вас.

— Братовчедка? — повтори смирено той.

— Ами, да. Аз съм братовчедка на лейди Хелън. Госпожица Изабел… Дарси. — Тя замълча, като го гледаше изпод миглите си, сякаш го предизвикваше да се опита да опровергае думите й.

Керн възнамеряваше да отвърне нещо, но преди да успее да отвори уста, Хелън се приближи и хвана Изабел под ръка.