Джек Слейд - Спирка „Последна надежда“

В този миг видя единия индианец. Той лежеше по корем с опънат лък в ръка и напрегнато гледаше към конете.

Този кучи син явно имаше очи и на гърба си! Ласитър беше сигурен, че не е предизвикал и най-малък шум, но въпреки това индианецът стреснато се извърна и моментално се претърколи настрани, за да избегне приклада на пушката му, като при това пусна стрелата си право към врата му.

Тъй като държеше уинчестъра си с приклада напред, Ласитър посегна към револвера. Движението му беше невероятно бързо и ловко. Тежкият 45-калибров револвер изтрещя и от дулото му излезе пламък. Едновременно с изстрела той се отпусна на лявата си ръка. Куршумът повали индианеца по гръб, а изстреляната от него стрела изсвистя само на сантиметър от врата на американеца.

Индианският воин беше улучен смъртоносно. Ласитър отново скочи на крака.

Вторият индианец се беше скрил зад едно дърво от другата страна на мустангите. Той вече беше метнал късото си копие, изработено от твърдо дърво, с дълго една педя стоманено острие. Смъртоносното оръжие разсече въздуха и профуча на сантиметри от Ласитър, който светкавично се отпусна на колене. Орловите пера, с които беше украсен краят на копието, докоснаха широкополата му шапка. Без да губи време, той скочи на крака с готова за стрелба пушка.

Индианецът измъкна томахавката си от колана, показа се иззад дървото и замахна с все сила. Очите му бяха като две тесни черни цепки. Кафявото лице приличаше на всяваща ужас дървена маска.

Точно когато замахваше, го улучи куршумът на Ласитър. Индианецът падна като подкосен на земята. Остана да лежи по гръб на тревата, с разперени ръце и крака и затворени завинаги очи. Томахавката падна на гърдите му.

Мустангите мирно и тихо хрупаха трева. Не бяха реагирали на двата изстрела.

Къде ли беше третият индианец?

В този момент прозвуча писъкът на Синтия. Ласитър потрепера. Спусна се обратно към храсталака, но насреща му излезе индианският воин, теглейки след себе си Синтия. Беше я хванал за косите и я влачеше по тревата. Чернокожото момиче пищеше с все сила, но веднага млъкна, щом забеляза Ласитър.

Индианецът беше грамаден мъж с мускулесто тяло. Стоеше с широко разкрачени крака и гордо вдигната глава, без да сваля очи от противника си. В погледа му гореше ярост.

— Предай се, бели човече, иначе ще убия черната жена — произнесе гърлено той.

За Ласитър важни бяха единствено мустангите. Не биваше да ги плаши. Затова предпазливо направи крачка встрани. Мъжът насреща му явно не вярваше, че белият човек може да бъде по-бърз от него. Щом се озова на крачка от мустангите, Ласитър хвърли пушката си на земята. В същия миг измъкна револвера и даде два изстрела.

Едрият воин беше улучен в главата и в гърдите. Той се просна по лице на тревата, без да е успял дори да замахне с томахавката си към Синтия. Но Ласитър нямаше време да се занимава с него. Бързо прибра револвера си, спусна се към най-близкия мустанг и сграбчи въжето, с което беше вързан. В същия миг конете побягнаха. И трите едновременно бяха подушили белия човек. Ласитър падна на колене и с все сила опъна въжето. Мустангът се мяташе като обезумял, цвилеше и се вдигаше на задните си крака. Виждаше се само бялото на очите му. Без да се колебае, Ласитър го ритна с все сила в ребрата. От уплаха и от силната болка, животното падна на задните си крака. Ласитър скочи, сграбчи озъбената паст на жребеца и прекара въжето през устата му. После опъна силно импровизираната юзда и дивият кон веднага разбра, че си е намерил майстора. Не след дълго той се изправи на все още треперещите си крака, кротък като агне.

Ласитър обаче продължаваше да бъде нащрек. Затова едва-едва разхлаби въжето и отведе коня при Синтия, която продължаваше да лежи на земята. В разширените й очи се четеше смъртен страх.

— Какво има? Какво ти направи този негодник? — попита загрижено той.

Негърката се надигна и поклати глава. После погледна грамадния индианец, който лежеше мъртъв пред нея, и потрепера.

Седлото на коня се състоеше само от едно прокъсано одеяло. Ласитър го хвърли в храстите, изчетка кожата на мустанга и сложи своето седло.

— Отведи ме оттук! — проплака чернокожото момиче. То се метна на седлото зад Ласитър и здраво го прегърна.

— Успокой се, нищо няма да ти се случи — каза й той и подкара коня на север, все още нащрек, с готова за стрелба пушка. Тримата индианци не бяха сами. Другарите им със сигурност бяха чули изстрелите.

След три часа отново се сблъскаха с червенокожите. Този път обаче Ласитър навреме успя да се скрие в храстите. Покрай тях минаха шестима воини от племето оглала. Ласитър не беше сигурен дали и те търсят белия човек, отвлякъл съплеменницата им, или просто минават оттук. Във всеки случай яздеха в обратна посока.