Джек Слейд - Спирка „Последна надежда“

Ласитър преследваше същите престъпници по поръчение на Бригада Седем. Едва сега узна, че се казваха Медисън. Бандата се беше промъкнала в Блек Хилс и беше отвлякла една „скоу“ — дъщеря или съпруга на шамана. Със заплахата, че ще я убият, Медисънови изнудваха червенокожите, за да ги принудят да им предадат златните си съкровища. Никой бял не беше виждал тези легендарни богатства, но славата им се носеше по всички лагерни огньове от Канада до Тексас.

Ласитър се замисли. Може би беше добре да се съюзи с този Джон де Салдо. Явно той знаеше много неща за бандата.

— Ако искаш, направи си още веднъж удоволствието с тази чернилка и после я махни оттук — предложи Джон де Салдо. — Ще те чакам в гората.

— Защо в гората? — попита Ласитър. — Нали Медисънови са тръгнали на запад. Ясно се вижда по следите.

— Само така изглежда — отговори уверено Джон де Салдо.

Ласитър сви устни.

— Как мислиш, колко е плячката?

— Не знам, колкото злато могат да носят двама души и два коня. Цялата плячка сигурно е доста по-голяма. Но в момента можем да разчитаме само на една част.

Ласитър нямаше и понятие коя е отвлечената индианка. Но явно бандитите добре се бяха ориентирали, защото червенокожите не реагираха по обичайния за тях начин. Командирът на форт Крауфорд го беше уверил, че при всеки друг случай червенокожите веднага биха се спуснали да преследват бандитите, да нападат и да опожаряват съседните ферми. Странно беше, че изчакваха, още повече, че този път белите бяха осквернили свещената земя на индианските племена — тайнствените черни хълмове.

— Ще оставя момичето някъде по пътя — отговори предпазливо Ласитър. Много му се искаше да узнае коя е отвлечената индианка.

— До следващото населено място има три дни път! — озъби се Джон де Салдо. — Омбре, толкова ли си хлътнал по нея, или не можеш да издържиш нито ден без жена?

— Не мога да я оставя ей така. Не виждаш ли следите от индианци? Нима не знаеш, че не се церемонят много с чернокожите? За тях те са по-омразни дори и от белите…

— Всички жени са еднакви. Но щом държиш повече на нея, отколкото на цял товар злато… Никога не съм срещал такова похотливо копеле!

Той пришпори коня си и тръгна обратно към гората. Ласитър тихо изруга и го последва.

— Джон де Салдо, почакай!

— Чакам те в гората. Само десет минути! — отговори де Салдо, без да се обърне.

Ласитър препусна в галоп и го настигна. Мъжът дръпна юздите и спря коня си.

— Не искам жени наблизо, Ласитър! На всичкото отгоре негърка. Ако идем в Шедрън, ще хвърлят камъни подире ни! Без мен! Предложението ми не важи.

Той отново пришпори коня си и изчезна в гората.

Какъв фанатик! На юг ги имаше много такива. Сигурно и той беше южняк. Ласитър реши да тръгне наляво и да следва дирята на бандитите.

Медисънови се бяха опитали да заличат следите си, но това не беше достатъчно, за да създаде проблеми на човек като Ласитър. Обаче трябваше да има предвид, че червените съгледвачи са някъде наблизо. Затова той непрекъснато беше нащрек. Очите му шареха във всички посоки. Въпреки това го изненадаха.

По едно време насреща му се изправиха четирима индиански воини от племето сиукси — оглала с копия и томахавки в ръце, неподвижно изправени върху гривестите си мустанги. Разстоянието до тях беше не повече от 400 ярда.

Ласитър спря коня си и внимателно посегна към своя „Паркър-Гън“, който висеше на кожен ремък на колана му. Това беше едрокалибрена двуцевка, дулата на която бяха скъсени до една педя, за да се увеличи силата на разпръскване на сачмите. При добре премерено разстояние с тази пушка Ласитър беше свалял наведнъж четирима мъже от седлата им. Трябваше само да се натиснат двата спусъка. Най-доброто разстояние за стрелба беше около 30 стъпки или десет големи крачки.

— Нищо не искам от вас! — извика високо и ясно Ласитър, за да го разберат индианците. — Не ми пречете да си вървя по пътя, мучачос! Аз ще завия вляво, а вие стойте по местата си!

Но думите му не помогнаха. Преди да успее да обърне коня си, индианците нададоха дивия си боен вик, пришпориха мустангите си насреща му и размахаха томахавките и копията си, заплашвайки да разцепят черепа му и да прободат гърдите му. Ласитър размаха двуцевката. Той не успя да се придвижи нито крачка напред. Мустангите се носеха насреща му в луд галоп. При буйния тропот на неподкованите им копита спящата Синтия се стресна и уплашено изпищя. Понечи да скочи от коня и да хукне нанякъде, но беше вързана с ласото. Затова се замята в примката като луда, мъчейки се да се освободи.