Хенри Слесар - Задръстването

А на паралелната лента край тях колите продължаваха да ги задминават. Стаки не спираше да проклина лошия си късмет, проклинаше слънцето и горещината, проклинаше вече и Мич, проклинаше всички нещастни недели. Хвърли бърз поглед към страничната мантинела, където скрити в засада зад някои от колоните, полицаи следяха движението, после, след като набра смелост, изведнъж се реши. Намали до шестдесет, след което неочаквано изви вдясно, за да се вмъкне в по-бърза лента, тъкмо пред някакъв голям открит джип, пълен с хлапетии. Дори сред шумотевицата в тунела успяха да чуят ядосания вик на шофьора, на когото Стаки не остана длъжен — нали трябваше да го осведоми къде да си напъха таратайката и проклетите му сополанковци. А тунелът продължаваше да тъмнее в далечината.

Дълго след това те най-сетне видяха в дъното да блещукат светлинките на зараждащия се ден. Това вече бе изходът, нямаше никакво съмнение. Мич въздъхна от облекчение, но нищо не можеше да уталожи гнева на Стаки. Измъкнаха се от тунела и поеха по пътя, но веднага се озоваха зад друг огромен джип, от чийто ауспух се виеха облаци задушлив, вонящ дим. Спряха.

— По-бързо, няма ли да го задминеш? — разкрещя се Мич. — Защо спряхме?

Стаки се задоволи просто да натисне клаксона. Силният вой не стресна никого, колите пред тях не мръднаха и с педя. За кой ли пореден път Стаки изруга ядно, отвори вратичката да провери какво става. Беше убеден, че или има някакви ремонтни работи, или нещо сериозно се е случило, за да се парализира до такава степен движението. Полегнало над пътя, слънцето изливаше във всеки автомобил лавини от оранжево желе, от което металите завираха, а погледът потъмняваше.

— О, не! — изпъшка той. — Не може да бъде… Струпали са се на повече от километри. Не, не мога да повярвам! Точно на нас ли трябваше да се случи?

— Какво има? — запита Мич, размърдвайки се на седалката. — Случило ли се е нещо? Да не би да е някаква катастрофа?

— Нищичко не мога да ти кажа. Във всеки случай никой не се мръдва дори и със сантиметър.

— Болен съм, Стаки, умирам, разбираш ли? Трябва да предприемем нещо…

Мич не преставаше да пъшка.

— Затвори си устата и млъквай! — Стаки не издържа. Излезе от колата, за да огледа отвън.

Нямаше и съмнение — в този район трябва да бе станала някаква много сериозна катастрофа — единственото обяснение за подобно задръстване и мудност. В последните часове, в които горещината ги измъчваше непоносимо, от трептенето на каросериите и на слънцето върху магистралата не само им се виеше свят, но им се и повдигаше.

Колоната от автомобили чезнеше зад хоризонта на петнайсет, че и повече километри пред тях, като огромно влечуго, извило се насред пътя — многоцветна змия, изтегнала се в жарката пещ. Той седна зад волана тъкмо когато джипът се отмести с двадесетина сантиметра. Натисна нервно педала на газта, колата с жаден отскок се изстреля напред, погълна алчно освободилото се празно местенце. Забарабани с пръсти по волана в очакване отнякъде да се появи полицай и да оправи по някакъв начин задръстването. Горещината, прибавена към това време, безконечно разтегнало се върху нагретите гуми, правеше неподвижността още по-нервираща. Всичко бе миризма на бензин, невъздържани викове на някакви младоци в една „Остин“ отпред, отскачащ от стъклата и хромираните ръбове слънчев отблясък. На всичкото отгоре противоречивото усещане за затвореност сред джунглата от автомобили, конструирани да се надбягват, го караше да се чувства изпаднал в някакъв нереален, паралелен свят. Отнякъде действително изникна полицай с мотоциклет („Мамка му, откога тия мърльовци ги екипираха с «Харли Дейвидсън?»“), запромъква се между колите. Стаки се провеси през прозореца, опита се да разбере от него какво се бе случило и защо в последните часове не бяха успели да мръднат дори с няколко метра, ала ченгето отпуши пърпорейки, без въобще да го чуе. Горещината се увеличаваше, измъчваше ги непоносимо. Всеки допир с нажежения метал ги караше да изригват порой ругатни. За да уталожи жлъчния прилив, надигащ се в гърлото му, той натисна продължително клаксона. Отвърна му ехото на хиляди други подобни преди него. През две или три минути джипът подскачаше с малко напред и всеки път Стаки се стрелваше в колата и изскачаше от нея като полудял, целият плувнал в пот, бълващ проклятия винаги щом му се наложеше да пропълзи като костенурка няколкото крачки, делящи го от димящия, вонящ ауспух на „Мицубиши“-то. Напредваха, действително малко, но все пак достатъчно, за да се обнадеждят. „Поне е нещо, прошавваме…“ — помисли си Стаки. Иначе можеше и да си остане с обидното разочарование да минава още веднъж от първа на мъртво положение, крачна, после ръчна спирачка и отново стоп, стоп, сякаш бе настанал краят на света.

Читать дальше