Николай Сизов - Заплетената следа

— Нюра, имам един въпрос. Строго поверителен.

— Какъв?

— Не си ли забелязвала случайно тук мъж с телевизор? Нехранимайко, разбираш ли, търсим го.

Момичето наостри уши, изгледа Билюченко втренчено.

— Слушай, попадна точно където трябва. Право казват: който търси, намира. Днес тъкмо ми предлагаха да купя телевизор. И знаеш ли, насмалко не го купих, само не се разбрахме твърде за цената. Купи го съседът, ходи при брат си за пари.

— Разкажи, разкажи по-подробно.

— Че какво да разказвам? На Коренкова, дето живее над мен, гостува племенницата й с мъжа си. Леля им подарила телевизор, а той не им трябва — заминават нанякъде. Затова и го продават.

— Как изглежда мъжът на племенницата?

— Защо те интересува мъжът? Не е ли по-добре да разкажа за племенницата?

Но на Билюченко не му беше до шеги.

— Сериозно, Нюра. Разбираш ли, много е важно!

— Виждала съм го само веднъж, и то за две-три минути. Външност обикновена. Висок, с червеникава коса, изглежда не е руснак.

— Червеникава коса, неруснак, така, така… Кой номер е апартаментът на Коренкова?

— Двайсет и шести.

Билюченко се замисли за някаква си част от секундата, а после бързо се сбогува.

— Благодаря ти, Нюра, благодаря. И те моля — никому нищо за нашия разговор. Разбрано, нали?

Жената погледна Билюченко учудено и проговори:

— Добре. Нали сам каза: поверително.

— Точно така, после ще ти обясня всичко — подхвърли Билюченко вече вървешком и тръгна полека към милиционерския участък.

Съобщението на Билюченко моментално бе доложено на ръководителите на московската криминална милиция и буквално след няколко минути до Първа Еснафска улица се приближиха две оперативни коли.

Евдокия Василевна Коренкова — пълна жена на петдесетина години, с малки бегливи очички на закръглено лице — посрещна оперативните работници недоумяваща и обидена:

— Какво съм направила, че ми идва милиция? Мъжът ми загина на фронта, държавата, ми дава пенсия, и ето изведнъж… С какво съм прегрешила?

Корнеев пристъпи към вратата на стаята, до която стоеше стопанката.

… Телевизорът лежеше на един стол до кревата, покрит с парче плат.

— Разправят, че сте продавали телевизор?

— Ама той е вече продаден. Скоро собственикът му ще дойде да го вземе.

— Нима го продадохте вече? Много бързо.

Корнеев обърна телевизора откъм задната страна, взе лампата от масата и потърси на фибролитовата плоча номера.

— Всичко е наред. А сега, Агапов — обиск. И то най-внимателен! А ние ще поговорим със стопанката. Евдокия Василевна, я разкажете какви ви са квартирантката и квартирантът? Имената им? Отде са дошли? Кога? Какви ви се падат?

— Това е моята племенница, Алевтина. Тия дни пристигна. С годеника. Е, с мъжа си значи. Само дето още не са направили сватбата. Тя ще дойде скоро, запитайте нея.

Всеки предмет, който оглеждаха оперативните работници, Коренкова вземаше в ръце, издухваше или обърсваше праха от него, слагаше го както му е редът, оправяше го.

— Не може иначе, нещата струват пари. А то никой не жали чуждото.

Под кревата лежаха два обемисти куфара. Агапов попита Корнеев:

— Да ги отворим ли?

— Разбира се.

След минута Агапов се изправи стремително, държейки в ръце часовник и електрическа самобръсначка „Харков“.

— Другарю майор, това е бърлогата му. А самобръсначката е от Иваново.

— Бърлогата му, но где е звярът?

— Нима няма да се появи?

— Мисля, че не. — И се обърна към Коренкова: — А къде отидоха вашите гости?

— Не зная. Приготвиха се и излязоха. Обещаха да се върнат довечера.

В десет часа вечерта на вратата се позвъни. Агапов отвори. Пред него стоеше момиче на двайсетина години в черно палто с кожена яка и сива пухена кърпа. Белезникав, причудливо вчесан кичур закриваше челото.

— Влезте, влезте. Чакаме ви.

— Но какво има? Лельо Дуся, какво става у нас?

Стопанката сви устни:

— Търсят нещо. Може би ще ти обяснят?

— Къде е вашият мъж? — попита Корнеев.

— Не зная.

— Как така не знаете?

— Ей така, не зная.

— Кога ще дойде?

— Обеща — скоро.

— Прегледахме единия ви куфар. Втория отворете сама.

— Че защо? Какво съм направила?

Корнеев я прекъсна нетърпеливо:

— Отваряйте.

На дъното на куфара лежеше голяма фотография, залепена на дебел картон. Агапов я подаде на Корнеев. Продълговато, мършаво лице, остър поглед изпод веждите, гърбав нос.

— Е, какво ще кажеш, Агапич, нашият портрет не е далеч от оригинала.