Николай Сизов - Заплетената следа

Йонесян дълго мълча и накрая с мъка изрече:

— Признавам се.

Настъпи пауза. И изведнъж Йонесян замънка нещо за Разколников 1 1 Разколников — герой на романа на Ф. М. Достоевски „Престъпление и наказание“, който извършва убийство за грабеж. — Б.пр. , за неподчиняващите се на съзнанието импулси на неговата душа. От следващите му отговори стана ясно, че Йонесян знаеше за Разколников само това, което бе чул от чужди разговори…

Гласът на следователя звучеше враждебно и студено:

— Да оставим Достоевски на мира. Отговаряйте: с каква цел сте извършили убийствата?

Йонесян като че ли се учуди на въпроса.

— Трябваха ми вещи, пари… Без свидетели.

— Сега разказвайте всичко подробно.

Впил поглед в пода, Йонесян започна да разказва. Говореше цинично, спокойно, сякаш за нещо обикновено, а не за чудовищни престъпления.

Материалите, събрани от служителите на криминалната милиция в Москва, Иваново, Ереван, Оренбург, и протоколите от разпита на Дмитриева бяха пресъздали ясна картина на събитията, предшествуващи престъпленията на Йонесян. Собственият му разказ представляваше само допълнение и уточнение…

В училище се учел лошо. Но още тогава искал от живота повече, отколкото можел да очаква. Едва свършил училище и решил да живее „самостоятелно“. Често сменял местоработата си — нито една не му допадала: навсякъде трябвало да се труди, да се старае, да напряга усилия. А не бил свикнал на такова нещо. Повикват го на служба в армията. Отклонява се от военна служба. Прехвърля се от място на място. Комбинациите му свършили със съдебна присъда. Наистина присъдата била мека… Скоро Йонесян е уловен в кражба. И пак съд. Вярвайки в клетвените му обещания „да почне нов живот“, го осъдили условно. Този урок също не донесъл полза. Йонесян се стремял към „весел“ живот, с пиянски оргии, гуляи, безделие. Някой го подкокоросал:

— Я стани актьор. Много умееш да пееш, да играеш.

Йонесян действително имал известни гласови данни. Но за да ги развие, трябвало пак труд, старание. Не, това не е за него. Той посягал на чуждото: със самоувереност и нахалство.

Прекалената самонадеяност, заядливост и лекомисленост на характера го правели нетърпим във всякакъв колектив. Той смятал, че всичко наоколо е бездарност и сивота, а него, способния, го потискат, не му дават път. На събранията на театралната трупа, в която все пак влязъл, Йонесян крещял, че трябва да се ценят и подпомагат талантите, сипел високопарни думи, специални термини, философствувал върху законите на вокала и пластиката. Не било трудно да се забележи, че Йонесян е просто лентяй и нахалник. А на Алевтина Дмитриева й се струвало, че той е прав във всичко. Сближавали ги много неща. И неуспехите на сцената, и завистта към всички и всичко, и неоснователните претенции за специално положение…

Запознали се преди две години. Оренбургци били на гастроли в Казан. На вечерта — среща на труда и изкуството изнасял програма любителски хореографски ансамбъл на едно от градските училища. Дмитриева — примабалерина на този ансамбъл — имала успех. Оренбургци похвалили момичето, някой дори му предсказал бляскаво бъдеще.

Гостите си заминали за Оренбург, забравяйки за тази среща. Но Дмитриева не я забравила и довтасала в Оренбург. Мислили, кроили какво да я правят. Решили да я вземат в кордебалета. Нека се учи. Може да излезе нещо. Но скоро с огорчение се убедили, че било грешка: само хубава фигура и стройни крака още не значат балет.

А Йонесян съзрял в общото мнение нещо друго: „пренебрегване на таланта“, „подтискане на младите“. Свадата, която отдавна разпалил в театъра, пламнала с нова сила. Пишел изложения до разни инстанции, говорел на събрания, заплашвал ръководителите на театъра, че „ще им изкара кирливите ризи“. Дмитриева станала за него нещо като щит, зад прикритието на който се самоизтъквал и бранел.

Пет или шест комисии — районни, областни, републикански — разгледали конфликта. Изводът обаче бил един: на Дмитриева й липсва не само дарба, но и минимална професионална подготовка. И второ: Йонесян е вредно явление в театъра. Той и творческият театрален колектив са несъвместими. Уволнили злополучния „борец за правда“. Тогава той разиграл пошла комедия: горчиво плакал пред колектива, молел да го възвърнат, признавал, че е сгрешил, обещавал да се поправи…

Йонесян трогнал — за кой ли път! — своите колеги. А когато постигнал целта си, всичко почнало отначало. Скоро целият театър истински се разбунтувал. Йонесян решил да се махне от Оренбург. Освен събитията в театъра си имал и лични причини. Жена му отдавна искала да прекратят изложенията, да заживеят като хора: „Срам ме е да се покажа в театъра заради твоите дрязги“. Не знаела тя, че Йонесян отдавна вече бил решил да си намери спътница, по-подходяща за него.