Карен Симонян - Планетата на двойниците

— Умря ли? — повтори жената и взе пистолета от безжизнените пръсти на Умберто.

Нерсес Мажан кимна.

— Смъртта му беше омръзнала и той повече не ме обичаше — обясни жената. — Умберто, когато пристигне каретата, ти ще ме чакаш в моргата, защото аз съм твоята любовница. Аз винаги съм криела това от тебе, Умберто… Но сега вече можеш да узнаеш всичко. — Жената рязко се обърна и насочи пистолета си срещу Нерсес Мажан. — Умберто!

— Аз не съм Умберто… Скрийте пистолета! — запротестира Мажан.

— Умберто, миличък — извика жената. — Ако това не е нашето бебе, тогава знай, че за една жена е много по-добре да е млада и красива, отколкото грозна и стара… Отговори, Умберто! — Жената размърда ръката си, в която държеше пистолета. — Защо мълчиш, щом не си виновен?

— Две по две е равно на пет — не намери друг по-подходящ отговор Нерсес Мажан.

— Умберто, значи ти ме обичаш — трепна гласът на жената. — Умберто!… — Тя се облакъти на масата и се разплака.

Нерсес Мажан внимателно се измъкна от нишата, на един дъх изтича до вестибюла, при портиера, който седеше там и продължаваше да реше плешивата си глава.

— Искате ли маулско кафе? — попита го запъхтян аптекарят.

— Само с обувки ако е — отвърна портиерът.

Нерсес Мажан сложи повитото бебе на коленете му и се измъкна от „Квадратната сфера“.

И когато затича по улица „Козирог“ към площад „Близнаци“, никак не се учуди на спираловидните букви в дъното на улицата, които изглеждаха така: „Антардавк арефс“.

Защото две по две беше равно на пет.

От белите чекмеджета протягаха шии големи и малки, блестящи и прозрачни, сини и светложълти шишенца, на които с черни букви бе написано съдържанието им. На масата, на малки поставки, стояха крехки епруветки, бели порцеланови хаванчета и търпеливо чакаха блажения миг, когато бучките, сложени в тях, щяха да бъдат стрити на прах. Облепените с тъмночервено кадифе стени успокояваха нервните посетители; с преднамерена небрежност бяха наредени меки овални столове с метални крака.

От време на време редките минувачи спираха пред отворената врата на аптеката, за да вдъхнат специфичния мирис, надзъртаха крадешком вътре и продължаваха пътя си, без да поглеждат назад, сякаш не искаха да признаят дори пред себе си, че се интересуват от аптеката.

По обяд в аптеката се появи едно момченце.

Нестор учудено си помисли, че досега аптеката, въпреки че бе една новост тук, не е породила интерес у децата и те, вместо да я щурмуват с любопитните си погледи, са изпратили тук един-единствен представител.

Детето боязливо застана на прага, вкопчено във вратата, плахо и дълбоко вдъхна аромата.

— Колко хубаво мирише!

Нестор се наведе напред и приятелски се усмихна:

— Защо се страхуваш, влизай!

Момченцето изгледа Нестор от главата до петите, учудено свирна с уста, изведнъж отскочи и изтича на отсрещния тротоар.

Една количка се показа на отворената врата.

— Вземете пощата! — рече количката.

— Ей сега, ей сега — отвърна Нестор. — Каква е пощата?

— Писмо — отговори количката. — Натиснете първото лостче… Моля!

Нестор взе писмото и го повъртя в ръцете си. А количката, решила, че си е свършила работата, потегли надолу по улицата — отначало бавно, после по-бързо, давайки сигнали, за да не се сблъска с минувачите.

Старецът натисна лостчето върху диска и един глас тихичко му каза: „Улица «Небесносин фазан», аптеката на Нерсес Мажан. От кметството на Сонт… Улица «Небесносин фазан», аптеката на Нерсес…“

Той изключи писмото и го сложи на масата. После неспокойно погледна към огромния часовник, който висеше в ъгъла на салона и чието махало бавно отмерваше времето.

„Защо закъсня Нерсес?“ — запита се Нестор.

„… Това момченце бе първото, което видях в града“ — помисли си той.

И си помисли също, че до този момент в аптеката не бе стъпвал нито един клиент.

— Меластър, аз ви предупредих.

— Не ни пречете — изпъшка Нерсес Мажан, приведен под тежестта на човека, когото носеше на гръб, и влезе в аптеката. — Дръпнете се!… Нестор, помогни ми!

И двамата наместиха тежкото тяло на дивана. Сякаш не беше тяло, а чувал, пълен с чамчар.

— Намерих го паднал на улицата — задъхан обясни аптекарят. — Никой не спираше до него. А този субект — Мажан посочи рижавия мъж, който се въртеше край тях — само ни пречеше. Нестор, веднага трябва да изясним какво се е случило. Цветът на лицето му не ми харесва.

— Ще имате неприятности, меластър — предупреди го рижавият. — А заедно с вас — и аз.