Карен Симонян - Планетата на двойниците

— Защо?

— Защото, за да преживяваш, е нужно време. А той ми връщаше парите веднага и ме лишаваше от удоволствието да се съмнявам, да се надявам, да се тревожа.

— Меластър Оскар, бихте ли обяснили, защо предпочетохте да си връщате парите преди обед?

— До обяд си стояхме вкъщи, а следобед почти до свечеряване не сме се срещали.

— Значи ли това, че сте се срещали само на игралната маса?

— Според случая… Зависеше от настроението и от желанието ни да играем.

— Излиза, че вашите преживявания вчера са траели до обяд?

— Напълно сте права. До обяд, меластра.

— А после?

— Когато часовникът удари дванайсет, почувствувах се банкрутирал.

— Но това не е било изненада за вас, след като сте го очаквали цели шест години?

— Да, права сте. Очаквах, но имах и… надежда. И когато ударите на часовника замряха, едва тогава почувствувах, че играта е добила нов смисъл и надеждата е изчезнала.

— Можете ли да си припомните къде сте се намирали и с какво сте се занимавали до момента, когато научихте за убийството на Зенон Джабез?

— Ще се постарая, меластра… макар и да не разбирам какво целите с този разпит. Отговорите ми няма да ви помогнат да откриете убиеца. И така… Обикновено закусвам в леглото. Вчера нямаше причина да променям навиците си. Общо взето, съм консервативен човек. И тъй като до обяд имаше доста време, а Зенон Джабез не беше изпратил камериера, реших да си полегна. Но много скоро ми омръзна… Право да си кажа, денят за мен започва в мига, когато получавам обратно загубената сума. За да не скучая, включих радиото. Исках да чуя последните междупланетни новини. И през ум не ми е минавало, че животът на планетите от Галактическия център е толкова неспокоен… Ако и в бъдеще продължи така, войната ще стане неизбежна. Помня, че тогава си помислих: „Защо слушам тези предавания толкова рядко?“ Когато новините свършиха и часовникът удари дванайсет, аз изведнъж разбрах, че няма смисъл да чакам повече. Убедих се, че съм разорен… Скочих от леглото и закусих. Сетне се измих и обръснах… С една дума — изпълних утринния ритуал.

— После веднага ли напуснахте стаята си?

— Да.

— В колко часа?

— Не мога да ви кажа. Вероятно в един или в два… Не, не зная. Стори ми се, че от първия удар на часовника до излизането ми от стаята на хотела е минала цяла вечност.

— Ако не бъркам, вие и Зенон Джабез сте живели на един и същи етаж?

— Бяхме съседи. Винаги минавах край неговата врата.

— И сте искали да го видите, нали?

— Исках. Този път дори се спрях за минутка пред вратата му. Но, меластра, аз съм човек с достойнство.

— Разбирам!

— Слязох във вестибюла. Там научих печалната вест.

— Не излязохте ли от стаята си малко по-рано?

Оскар не отговори.

— Между един, един и половина полицейският инспектор два пъти е почукал на вратата ви.

— Нищо не съм чул.

— По простата причина, че не сте били там.

— Нищо не съм чул… Не зная. Може би съм се къпел. Обичам да вземам душ след закуска.

— Вие твърдите, че следобед не сте се срещали със Зенон Джабез?

Оскар наведе глава. Нерсес Мажан забеляза как дясната му буза потрепва.

— Е, кажете: срещнахте ли се или не?

— Вие предполагате, че аз…

Оскар млъкна.

Нерсес Мажан избърса влажното си чело с длан и хвърли поглед към прозореца, по който играеха веселите лъчи на първия изгрев.

Вратата на залата безшумно се отвори.

Влезе висок, слабичък полицай, придружен от съдържателя на механата. Полицаят се приближи до Линда Ло и й прошепна нещо. Като изслуша разпореждането на следователката, предадено също така шепнешком, той погледна бегло Оскар и Мажан и си излезе. Съдържателят малко се позабави, поклони се на Линда Ло, но от равнодушния й поглед разбра, че е излишен, и също напусна залата.

— Колко загубихте вчера в брой?

— Двайсет хиляди… А с полиците…

— У Зенон Джабез намерихме чекова книжка, но в наличност имаше само пет хиляди седемстотин двадесет и един… Полици не открихме. Какво мислите, къде биха могли да изчезнат вашите двадесет хиляди и полиците?

— Значи наистина ги няма? — прошепна Оскар.

— Може би са го убили с цел да го ограбят? — предположи Линда Ло.

— Да, меластра… Може би — Оскар пребледня.

— Но крадецът до известна степен е бил благороден човек — с лека ирония забеляза Линда Ло.

— Нима убиецът може да бъде благороден?! — възкликна Нерсес Мажан.

— Да — заставайки пред аптекаря, произнесе Линда Ло. — Впрочем, меластър, вие все още ли настоявате, че не познавате Урсула?