Карен Симонян - Планетата на двойниците

Съдържателката на клуба трескаво започна да разтрива пръстите си и изкосо погледна Нерсес.

— Не искам — отвърна Забел.

— В Линда Ло!

Забел се засмя.

— Да, да, в Линда Ло — Мажан прекара длан по лицето си, сякаш искаше да изтрие от него напрежението.

— Нерсес, стига — през смях помоли Забел. — В Линда се влюбват само престъпниците. — Забел изтри сълзите си. — И казват, че в това е секретът на успеха й. Вместо да й се обясняват в любов, престъпниците започват да й доверяват своите тайни и накрая сами попадат в клопката. Ох, Нерсес, Нерсес, ще ме накараш да припадна от смях!

— И аз съм престъпник, Забел.

— Ти?

— Скоро ще почувствуваш, че и ти си престъпник.

— Нерсес, не напразно ми се струваше, че се е случило нещо.

— Ние сме престъпници… Всички… всички, които са дръзнали да вкусят сладостите на младостта и да останат млади. Но мигар сме станали по-щастливи, мигар изживяваме истински младостта си? Мигар в това е смисълът на младостта?

— Ей сега ще ти приготвя закуската — рече Забел — и тъжните ти мисли ще се разсеят.

Нерсес Мажан усети как тя нежно като зефир погали косите му и излезе от стаята.

„Той. Той го е убил.“

Издадената брадичка на Нерсес Мажан сякаш още повече щръкна. Той сви устни и се намръщи. Досети се, че Оскар беше звънил в аптеката не за да поръчва таблетки. Купувачи на спомени той би могъл да намери с помощта на когото и да е от сервитьорите в клуба, и то срещу два-три процента комисионна.

На масата се появиха топли и студени блюда от дивеч, шишчета и кутия цигари „Сърце на скорпион“. Забел, за да угоди на Нерсес, винаги се запасяваше с тези цигари — най-екзотичната стока на Виланк.

Аптекарят започна спокойно да се храни, като от време на време поглеждаше към вазата с оранжеви макове, поставена в другия край на масата.

— Кога за последен път сте видели Зенон Джабез?

— Сбогувахме се вчера, преди разсъмване.

— И повече не сте ли се срещали?

— По-късно научих, че го убили в спалнята му.

— Кой ви съобщи тази новина и къде?

— Всички говореха за това. В началото нищо не разбрах. По-скоро не повярвах. Отидох при гардеробиера.

Той потвърди, че Зенон Джабез е убит.

— И какво друго каза?

— „Меластър Оскар, вие бяхте толкова близки. Кой ще ви бъде партньор отсега нататък?“ — Оскар повтори думите на гардеробиера.

— Кой от вас спечели играта вчера? Пак ли вие?

— Не, меластра. За съжаление я загубих.

— Колко?

— Дадох всичките си пари.

— Но защо „за съжаление“? Нали призори той трябвало да ви върне печалбата си?

— Не, меластра. Този път не я изпрати. Сега съм разорен, човек, който няма средства да се върне у дома си. Какво ще стане с мене, меластра? У дома ме чакат. Тук нямам работа.

— Почакайте… Вие не се ли разтревожихте, когато той не ви върна парите?

— Всеки път, щом загубя, ставам неспокоен до появяването на камериера.

— Нали сте имали уговорка…

— През тези шест години се боях, че все някога той ще забрави шеговитото условие, още повече че Зенон, общо взето, не бе сериозен човек. Убеден бях, че той иска да ме разиграва… Сетих се, че може да забрави за нашето условие в деня, в който прибере и последната монета от джоба ми. Изглежда, бе човек, надарен с голямо търпение. Шест години… той се възползва от факта, че аз играя не за пари, а за удоволствие. Съгласете се с мен, меластра, че всъщност той здравата ме преметна.

— Вие винаги сте се съмнявали и в същото време сте продължавали да играете при тези несериозни условия?

— Тъкмо в това е и цялото удоволствие. Защото играта продължава и като станем от масата. Ако го няма привкусът на несериозност, играта става безинтересна. Миговете, в които камериерът ми носи парите или полицата, са най-щастливите за мен и не могат да се сравнят с нищо друго… Вие, естествено, трудно ще разберете това…

Маковете във вазата изведнъж се разпукаха. Нерсес Мажан изтри със салфетка ръцете си и се загледа през прозореца. Изгряваше Оранжевото слънце. В залата цареше суматоха. Сред общия шум се отделяше нечий бас. Нерсес Мажан не виждаше притежателя на баса, но го позна. Бе старши дежурният на крайградския космодрум, който разказваше за пристигналите през нощта туристи.

— Кажете, моля… Обикновено по кое време си връщахте спечелената сума?

— Нямаше определен час.

— Може би ще ни кажете дали преди обед или следобед?

— На обяд… Понякога час или два преди това… Няколко пъти ми е връщал парите и рано сутрин. Аз не бях съгласен.