Жорж Сименон - Отвореният прозорец

Беше дванайсет без пет, когато тримата се намериха отново пред улица „Монмартър“ № 116-а, почти на ъгъла на улица „Постници“.

— Тръгваме ли?

— Ще сръбнем по чашка и тръгваме…

Взеха аперитива си в близката пивница, после с вдигнати яки и с ръце в джобовете на пардесютата, понеже беше студено, се вмъкнаха в двора на къщата, потърсиха стълбище С, намериха го най-после и изкачиха двата етажа. На всяка врата на тази объркана стара сграда имаше емайлирани или медни табелки, на които пишеше за някой производител на изкуствени цветя или за някое кинематографско дружество. На втория етаж, в дъното на тъмен коридор, на табелката бяха написани думите „Френска търговия“, и сержант Люка мина пръв, отвори вратата, докосна периферията на шапката си.

— Тук ли е Оскар Лаже?

В чакалнята, зад маса със зелена покривка, седеше мъж на петдесетина години и облепваше пликове с марки. Той заклати отрицателно глава, после някаква подробност в държането на посетителите сигурно му направи силно впечатление, защото ги огледа по-внимателно, види се, разбра, изправи се.

— Сутрин никога не е в кантората — обясни той. — За какво го търсите?

— Имам заповед за арестуване — отговори Люка, показвайки листа, който се подаваше от джоба му. — Къде можем да го намерим по това време?

— Положително няма да го намерите… Той трябва да е в борсата или в някой ресторант наоколо. Ще се върне в четири часа…

Люка се спогледа с колегите си.

— Позволете ми да надникна в кабинета му…

Човекът го поведе покорно, прекара го през тесен коридор, отвори една врата и показа наистина празен кабинет.

— Добре! Ще дойдем пак в четири часа…

Ако този път Мегре наистина се намеси още от началото в аферата, той дължеше това единствено на случайността. В три часа беше в кабинета си на Ке де-з-Орфевр, когато съобщиха, че имало сбиване с ножове между алжирци около Италианската порта. Обаче алжирците спадаха към ресора на сержант Люка.

— Не мога да отида там, шефе. В четири часа трябва да бъда на улица „Монмартър“ за един арест…

— Чий арест?

— Лаже… Не знаете ли?… Оня от „Френска търговия“… Заповедта е подписана от финансовия отдел на прокуратурата…

— Тичай при Италианската порта… Аз ще отида на улица „Монмартър“…

Мегре работи до четири без десет, метна се с двамата инспектори на едно такси, вмъкна се под свода, после в двора, запита машинално, като видя тоя лабиринт от разнебитени стълби:

— Няма ли втори изход?

— Мисля, че не…

В края на краищата това беше без значение! Банално арестуване на един подозрителен дребен финансист!

— На втория етаж, шефе… Завийте вдясно…

Всичко това беше неприятно служебно задължение. Петдесетгодишният човечец Ернес Дешарно пак седеше на масата си, но този път не лепеше марки, а надписваше адреси на пликове. Пред него в чакалнята киснеха четирима-петима души.

— Пристигна ли Оскар Леже? — запита Мегре, без да изпуща лулата си.

— Още не… Не би трябвало да се бави повече… Тези господа също го чакат…

Един поглед към въпросните „господа“, очевидно кредитори, хора повече или по-малко нещастни, които бяха тук от час-два с надежда да измъкнат от Лаже няколко гроша. Мегре имаше време да напълни една лула, след като я изпразни на земята, защото подът беше и без това мръсен.

— Тук става течение! — изръмжа той, вдигайки велурената яка на пардесюто си.

Ернес Дешарно се наклони малко настрана, наостри ухо, промърмори:

— Мисля, че е той, връща се…

— Защо? Не влиза ли през тази врата?

— Влиза винаги отзад… Ще ида да му съобщя…

После, докато произнасяше последната сричка, ставайки, откъм кабинета на Лаже екна гърмеж. Дешарно понечи да се втурне, но Мегре го отстрани със жест и мина пръв.

Коридорът завиваше. В дъното един отворен прозорец — този, който предизвикваше течението! — гледаше към малко дворче, и Мегре, чувствителен към студа, мимоходом го затвори. Той очакваше да намери вратата на Лаже заключена, но не беше. В кабинета ниският и пълен гешефтар седеше на мястото си, отметнат назад, на дясното му слепоочие зееше рана; на килима, малко под увисналата му ръка, лежеше револвер.

— Не пущайте тук никого! — изръмжа Мегре, като се обърна.

От тоя момент нататък нещо го смущаваше, но още не можеше да определи какво. Той душеше, наблюдаваше всичко наоколо, все с ръце в джобовете, с малко кипната назад шапка, в присъщата си поза. Накрая погледът му се спря на две женски обувки, които се подаваха изпод пердето на прозореца, и промърмори: