Жорж Сименон - Отвореният прозорец

Мегре извади лулата от устата си и внезапно зададе един въпрос, който въпреки простотата си накара Дешарно да подскочи.

— Къде обядвахте?

— Кога?… Днес ли?… Чакайте… Излязох за малко да потърся хляб и салам… Ще намерите кожиците и трохите в кошчето ми за смет…

— Никой ли не е идвал?

— Какво искате да разберете? В два часа, както винаги, пристигнаха кредитори… Затова Лаже вече не смееше да се качва по главното стълбище… Има изход към улица „Постници“… Трябва да се прекосят няколко здания и коридори, да се направи цяла обиколка през двете сгради, но той предпочиташе така…

— А жена му?

— И тя също!

— Значи, тя има навик да идва в кантората в четири часа?

— Не! Обикновено идва в два… Но днес сме първата сряда на месеца, затова отиде в министерството да получи пенсията си… Вдовица от войната е, омъжена повторно…

— Смятате ли, че е способна да убие мъжа си?

— Не зная.

— А считате ли, че Лаже е способен да се самоубие?

— Не зная… Казах ви всичко, каквото знаех… Мисля си какво ли ще стане сега с мен…

Мегре отвори вратата.

— Ще се видим след малко…

Когато влезе в кабинета на Лаже, завари вътре десет-петнайсет души, които сновяха насам-натам; електрическите лампи бяха запалени. Фотографът от службата за установяване на самоличността, който до преди малко бе работил с апаратите си, сега ги прибираше. Съдия-следователят и един млад заместник-прокурор разговаряха тихо, докато госпожа Лаже с посърнало лице седеше в един ъгъл, сякаш зашеметена от всичкия този шум и движение.

— Открихте ли нещо? — попита полицейският комисар, обръщайки се към Мегре.

— Още не. А вие?

— Намерихме гилзата, която вероятно е била изстреляна от този револвер… Госпожа Лаже твърди, че това е оръжие на нейния съпруг, който го държал винаги в чекмеджето на бюрото си…

— Госпожо Лаже, ако обичате, елате за малко.

И Мегре я отведе в кабинета, където бе разпитвал Дешарно.

— Моля да ме извините, че ви безпокоя в такъв момент… Имам да ви задам само два-три въпроса… Първо, какво мислите за Дешарно?

— Моят мъж направи за него всичко по силите си… Измъкна го от мизерията… Смяташе го за свой доверен човек… Защо питате? Дешарно ви каза лоши неща за него, нали?… Той е способен на това… Озлобен е…

— Втори въпрос — отсече Мегре. — Кога за последен път дойдохте в кабинета?

— В два часа, за да взема документите си за самоличност, преди да отида в министерството… Напоследък не исках да тегля пенсията си като вдовица от войната… Но като се има предвид положението…

— В колко часа след обед имаше навик да се връща вашият съпруг?

— В действителност в три часа… Ще разберете защо… Заради работата си той беше принуден да дава на клиентите богати и твърде обилно полети обеди… Тъй като нощем страдаше от безсъние, свикна да подрямва един час в кабинета си…

— И днес ли?

— Не зная… В два часа Дешарно ми каза само, че мъжът ми ще ме чака точно в четири часа по някаква важна работа…

— И не ви спомена нищо за полиция?

— Не!

— Благодаря ви.

Изпровождайки я до вратата, Мегре все още се мъчеше да определи чувството, което бе изпитал, когато влизаше в кабинета на Лаже. В някои моменти му се струваше, че постига целта си, но след миг споменът пак потъмняваше.

Сега му беше топло и все така с шапка на тила и лула в уста влезе в чакалнята с вид на човек, който не знае какво да прави. Четиримата, които преди малко чакаха Лаже, за да му искат пари, бяха още там; Мегре ги изгледа един по един и окото му се спря на висок, мършав младеж с протрити дрехи.

— Откога сте тук?

— От два и десет или два и четвърт, господине…

Дешарно, който бе заел отново мястото си на масата, слушаше.

— Никой ли не е идвал оттогава?

— Само тия господа…

И посочи другарите си, които кимнаха утвърдително.

— Никой ли не е излизал?… Не?… Чакайте!… Разсилният през всичкото време ли остана на мястото си?

— През всичкото време.

Но тутакси младежът като че ли размисли.

— Момент!… Веднъж само тръгна към коридора, понеже телефонът звънеше…

— В колко часа?

— Не зная!… Може да е било четири без четвърт… Да, малко преди да пристигнете…

— Кажете ми, Дешарно, кой се обаждаше?

— Не зная… Беше грешка…

— Сигурен ли сте?

— Да… Попитаха ме… попитаха ме зъболекарският кабинет ли е тук…

Но преди да произнесе последните думи, той сведе очи към пликовете, наредени на масата, с вид на човек, който търси да се улови за някаква мисъл. Това бяха циркуляри, които Лаже разпращаше на хиляди хора. Мегре проследи машинално погледа на разсилния и прочете на последния плик от купчината: Г-н. Йожен Деври, зъболекар-хирург, улица…