Жорж Сименон - Затворът

Мина през решетестата желязна врата, която стоеше отворена през целия ден и спря колата си в двора, пред скромно каменно стълбище. Облечена в синя униформа, чийто модел навярно сама бе нарисувала, госпожица Жак отвори вратата.

Тя беше висока, със спокойно лице и правилни черти. Трудно беше да се каже дали е красива. Може би имаше много хубаво тяло, което никой не забелязваше.

— Не знаех дали ще дойдете. Патрик е в зеленчуковата градина.

— Не се и съмнявам, тъй като видях шапката на Фердинан да стърчи над стената. Нищо ли не знае?

— Не. Предупредих хората, които идват тук. А това са само пощенският раздавач и доставчиците на продукти.

Гледаше бялата къща с прозорци на малки квадрати, която му беше създала толкова грижи. Просто беше осъществил една своя мечта: една къща, където човек би желал да е роден и където би могъл да идва на почивка при баба си.

Просторната кухня беше покрита с червени плочки, а в останалите помещения подът беше добре лъснат, стените на обширния селски салон бяха боядисани в бяло, като варосани, а пердетата по стаите бяха с малки цветенца.

— Изглеждате уморен.

— Поне не толкова, колкото бях вчера.

— Навярно ви е било много тежко.

— Да, доста.

— Сам ли сте били?

Той кимна утвърдително.

— Ами баджанакът ви?

— Понесе много по-леко нещата, отколкото си представях.

Ален се отправи към зеленчуковата градина, край чиито ниски стени бяха засадени овощни дървета. Виждаха се огромни, вече жълтеещи се круши, ябълки, за които Фердинан се грижеше с голяма любов и ги обираше, щом почваха да наедряват, за да ги спаси от насекомите.

Алеите бяха чисти, зеленчуковите лехи — прави като конец, без никакви плевели.

Градинарят и Патрик бяха заети с бране на фасул. Детето забеляза Ален, спусна се към него и се хвърли в прегръдките му?

— Дошъл си по-рано. Къде е мама?

То я затърси с поглед.

— Остана в Париж.

— Няма ли да дойде утре?

— Не вярвам. Има много работа.

Патрик не изглеждаше много разочарован. Фердинан беше свалил мазната си шапка и плешивото му бяло теме лъщеше на слънцето. Тъй като лицето му беше загоряло, изпечено и препечено, това теме с цвят на слонова кост изглеждаше почти неприлично.

— Добре дошли, господин Ален.

— Фердинан, мама не е дошла. Има много работа. Нали не си забравил, че ми обеща да ми направиш лък?

Зеленчуковата градина можеше да послужи за образец на някоя книжка с картинки.

— Идваш ли, Патрик? Наближава време за обяд.

— Камбаната не е била още.

Да, имаше и камбана, поставена до кухнята, и Лулу, жената на Фердинан, не пропускаше да извести чрез нея, че е време за ядене.

— Добър ден, Лулу.

Подуши миризма на заек, на лук и подправки.

— Добър ден, господин Ален.

Тя само го изгледа внимателно, защото не смееше да му зададе въпроси пред детето.

— Мама няма да дойде — съобщи й то.

На кого приличаше Патрик? Имаше очите на майка си, тъмни, живи и същевременно замечтани. Долната част на лицето му беше на Ален.

Лулу имаше голям корем, скрит под престилката и, големи крака и малък сив и корав кок на върха на главата си.

— Обедът ще бъде готов след няколко минути. Ще хапнете ли филе от херинги? Патрик поиска да сервирам херинги.

Не чака дълго. Мина край трапезарията и влезе в салона, където в един старинен шкаф стояха бутилките и чашите.

Наля си уиски и докато го пиеше, синът му го гледаше с любопитство.

— Хубаво ли е?

— Не.

— По-хубаво ли е от лимонадата?

— Не.

— Тогава защо го пиеш?

— Защото големите го пият. Не всякога се Разбира защо големите вършат това, което вършат.

Погледът, който госпожица Жак му хвърли, всъщност беше тревожен сигнал и Ален разбра, че трябва да претегля думите си.

— Утре ще ни дойдат ли гости?

— Не, момчето ми.

— Никой ли?

— Абсолютно никой.

— Ще можем ли да си играем двамата?

— И аз няма да бъда тук.

— Кога си отиваш?

— След малко.

— Защо?

Да, защо? Как да обясни на едно петгодишно хлапе, че не би могъл да понесе повече от два-три часа атмосферата на Ле Нонет, нито това, което цялата тази обстановка означаваше за него?

Бавачката беше също изненадана. Прислужницата, която тъкмо слизаше по стълбите, запита:

— Има ли куфари за качване?

— Не, Олга.

Камбанката удари. Една оса прелетя край него. Беше забравил осите.

Този път бяха само трима в трапезарията около овалната маса с голям букет цветя и синята фаянсова ваза.

— Няма ли да вземеш херинги?