Дан Симънс - Олимп

Ето го.

Черен метален монолит непосредствено зад мястото на капитана. По него нямаше никакви ракообразни, мекотели, корали или слуз. Устройството бе толкова черно, че лъчите от прожекторите на Харман не се бяха отразили от него при първите няколко обиколки на мостика.

Това бе централният ИИ на подводницата, проектиран да контактува по стотици начини с капитана и екипажа. Харман знаеше, че всеки квантов компютър, дори да е произведен през онази изгубена епоха и да е мъртъв вече две хилядолетия, би бил по-жив и от най-живото нещо на планетата, ако работи и с един процент от пълния си капацитет. Квантовите изкуствени умове умираха трудно. И бавно.

Знаеше, че не разполага с кодовете за достъп до централните банки на ИИ и че може би дори не владее езика, на който би ги разбрал. Но знаеше също, че това няма значение. Знаеше, че функциите му са били разработени и програмирани наногенетично в неговата ДНК много след смъртта на тази машина. Тя не би трябвало да има тайни за него.

Тази мисъл го ужасяваше.

Искаше да се махне от наводнената крипта. Искаше да се махне от радиацията, която пронизваше кожата му, мозъка, вътрешностите и очите му дори докато стоеше тук и се мъчеше да вземе решение.

Но трябваше да научи.

Постави ръка върху черния метален монолит.

Подводницата се наричаше „Мечът на Аллах“. Напуснала пристанището си на…

Прескочи бордовите записи, датите, причините за древната война — забави се само колкото да се увери, че се е водила след рубикона, по времето на Шантавите години, когато Световният халифат е бил към края си, а демокрациите на Запада и в Европа били вече мъртви, Новият европейски съюз — илюзия на задушаващите се васални държави под властта на надигащото се Ханство…

Всичко това нямаше никакво значение. Единствено важното бе онова, което се намираше в корема на подводницата — също толкова реално, колкото и растящият в утробата на Ада плод.

Спря, колкото да изслуша на бързи обороти последните записи на двадесет и шестимата членове на екипажа на „Меча на Аллах“. Ракетната подводница клас „Мохамед“ бе автоматизирана до такава степен, че бе можела да се управлява и само от осем души. Доброволците обаче били толкова много, че на последната й мисия потеглили двадесет и шестима Избрани.

Всички били мъже. Всички били отдадени изцяло на вярата си. Всички предали душите си на Аллах, когато ги настигнала участта им — кордон нападателни подводници на Ханството, въздушни сили, орбитални станции и кораби, доколкото успя да разбере. Всички знаели, че им остават само още няколко минути живот — че оставали само още няколко минути до унищожаването на Земята.

Капитанът дал заповед за изстрелване. Главният ИИ я приел и я предал на машините.

Защо ракетите не са били изстреляни? Харман претърси ИИ чак до квантовите му черва, но така и не откри причината. Човекът бе дал командата, четирите комплекта физически ключове били завъртени, целевите координати и индивидуалните команди били потвърдени и предадени, на отделните ракети била дадена съответната последователност на изстрелване, виртуалните и истинските копчета били натиснати. Всички метални люкове и шлюзове били успешно отворени от мощната хидравлика — само един тънък син купол от фибростъкло отделял ракетите от океана и всяка тръба била напълнена с азот, за да се уравновеси налягането и океанът да не ги изпълни до момента на самото изстрелване. Четиридесет и осемте ракети се задвижвали от силозите си с помощта на азотни генератори, 2500-волтов заряд дал началото на изпускането на газа. За по-малко от секунда азотът създал налягане шест тона на квадратен сантиметър и запратил ракетите нагоре в собствените им газови мехури, за да изскочат във въздуха като коркови тапи и да задействат собствените си двигатели на твърдо гориво. Всички стартови процедури и механизми били обезпечени двойно и тройно. Ракетите би трябвало с рев да се понесат към целите си. Всички бойни индикатори на ИИ светеха в червено. Във всеки от четиридесет и осемте силоза в бременния корем на „Меча на Аллах“ процедурата минала успешно през етапите ГОТОВНОСТ, ИЗСТРЕЛВАНЕ и ИЗСТРЕЛВАНЕТО УСПЕШНО.

Но ракетите все още се намираха в силозите. Мъртвият и разпадащ се ИИ знаеше това и излъчваше нещо като срам и огорчение към изтръпналата длан на Харман.

Сърцето му заби толкова яростно и дишането му така се накъса, че осмозната маска трябваше да намали притока на кислород.