Дан Симънс - Олимп

Знаеше, че в другия край на червеникавата пещера за хранене трябва да има вертикална стълба — истинска стълба, а не наклонено мостче, — водеща към интегрираната свързочна зала, сонарния отсек и командния мостик.

Стълба нямаше. Тясната тръба на вертикалния коридор бе задръстена със зелена и синя морска растителност, напомняща му разказите на Деймън за превърнатия в гнездо от син лед кратер Париж.

Мрежата тук обаче бе оплетена от макар и мутирал, но земен морски живот. Харман започна да я разкъсва, разрушаваше с ръце векове бавно и постъпателно натрупване на живота. Искаше му се да има брадва. Водата около него стана толкова мътна, че не виждаше ръцете си. Нещо дълго и хлъзгаво — пак мурена? Или някаква водна змия? — се плъзна по тялото му и изчезна някъде надолу. Той продължи да маха налепите гъста слузеста радиоактивна маса, за да си пробие път през непрогледния мрак.

Имаше чувството, че се е родил отново. Но в много по-ужасен свят.

Беше толкова трудно, че няколко секунди след като стигна в свързочната зала, не успя да разбере, че е в нея. Навсякъде висяха зелени пипала, водата бе толкова изпълнена с плаващи частици, че лъчите на собствените му прожектори го заслепяваха. Остана да лежи в тази първична супа, прекалено изтощен, за да помръдне.

Накрая се сети, че всяка прекарана в гибелния корпус секунда означава по-голяма вероятност за собствената му смърт, размърда се, отърси пълзящите стръкове и пипала от раменете и гърба си и продължи опипом към кърмата.

Свързочният отсек бе все още жив.

Харман замръзна. Някакви напълно непознати засега функции на тялото му отчитаха пулсиращата готовност на скритите под живия сиво-зелен килим машини да действат и да общуват. Не с него. Комуникационните ИИ не забелязваха присъствието му — способността им да общуват с човешки същества отдавна бе умряла с изместването на квантовото ядро на компютрите им.

Но те искаха да общуват с някого — и най-вече да получават команди от някого , от нещо .

Харман разбра, че няма да намери каквото търси в интегрирания свързочен отсек, и наполовина закрачи, наполовина заплува към кърмата покрай сонара и GPS кабината. Не знаеше защо вградената му памет нарича малкото пространство кабина, но и не искаше да знае.

Ако някога се бе замислял за подводниците — което не бе правил, — вероятно щеше да се досети, че те са създадени за пътуване под водата и че са съставени от малки отсеци, всеки от които може да се изолира с врата (люк) и е водонепроницаем. Тази не беше такава. Помещенията бяха големи и не бяха изолирани или разделени на части. Ако океанът успееше да проникне вътре — както очевидно бе станало, — смъртта на екипажа нямаше да настъпи от бавно удавяне и след борба за въздух в пълнещите се части, а от една силна вълна от налягане, която щеше да убие всички за секунди. Сякаш хората, които бяха работили тук, бяха предпочели да умрат моментално и в широко пространство, вместо бавно да се давят в отделни килии.

Спря да плува и остави краката си да потънат в тинята и да опрат плочите на палубата. Едва сега забеляза, че се намира в средата на командния мостик.

Тук морската растителност бе по-малко и оголеният метал се виждаше почти навсякъде. Благодарение на плана на ИИ на бойната глава успя да разпознае контролните центрове за изстрелването на торпедата и за управление на оръжията. Обиколи помещението, като докосваше метал и пластмаса с покритата си с термокожа длан; вградените в материала мъртви квантови мозъци му говореха.

Нямаше стол за капитана. Той бе стоял тук, до централната холографска проекционна маса, точно срещу централния дисплей — виртуален при съответните условия и проектиран от панелите с течни кристали, ако виртуалната система се повреди — на който се показваше състоянието на всяка от многото системи и функции на кораба.

Прокара ръка през зеления сумрак и си представи сонарните дисплеи да се появяват… тук . Тактическите — отляво… там. Няколко метра назад в посоката, от която беше дошъл, се намираха покритите със сивкавозелени водорасли столове, от които членовете на екипажа бяха следили постоянно сменящите се виртуални дисплеи, бяха контролирали и докладвали за състоянието на баласта, баланса, радара, сонара, глобалното местоположение, уредите с дистанционно управление, готовността на торпедата и оръжейните системи, физическите клапани за потапяне…

Рязко отдръпна ръка. Не му трябваха всички тези глупости. Искаше само да разбере…